May 15

Чистенето като кампания

Подхващам пак любима тема, ама пък си има и повод. Тия дни медиите не спряха да бълват информация за ежегодната кампания “Да почистим България”. Някои медии даже излязоха със заглавия “Почистихме България” – разбирай, за тая година си свършихме работата, догодина пак. А то това трябва да си е един непрекъснат процес – и чистенето, и пазенето на чистота – и това, че сме излезли с метли и лопати да поосвежим малко пред домовете си или пред офиса си, не трябва да е кампанийно и да е повод да се тупаме в гърдите, а ежедневие и начин на живот. Иначе по стар български обичай, и това обществено полезно дело беше използвано от някои политици и популярни личности да напомнят за себе си от телевизионните репортажи – при това безплатно. Не ме разбирайте погрешно – разбира се, че те, известните хора, трябва да дават тон и да увличат и нас в подобни полезни инициативи, ама ми се ще да не е така дирижирано и под шапката на кампании. Привърженик съм на спонтанните реакции и решения – като в онзи брой на кулинарното предаване “Черешката на тортата”, в който участваше синът на Вили Кавалджиев, Роро – тогава, докато вечеряха, участниците спонтанно решиха да осиновят една градинка в София – отидоха, почистиха я, засадиха цветчета. Ей такова едно спонтанно решение идва от сърцето и ума на човека, показва вътрешната му потребност за повече красота и чистота. И така, като е осъзнато и почувствано, със сигурност няма да еднократен годишен акт, провокиран от някаква кампания. А иначе кампанийното чистене не сме го измислили ние – помните приказката “Сливи за смет”. Отворен остава само въпросът ние към кои моми ще се причислим.

0
comments

May 08

За уважението и паметта

Появиха се преди няколко дни в социалната мрежа снимки, на които се вижда как хора от малцинствата се подиграват около гроб на българин. Веднага побързаха да направят проблема етнически и съответно да го яхнат за обслужване на някакви политически цели, разбирай за стягане на електоралните редици. А проблемът не е нито етнически, нито верски, той е просто човешки. Става въпрос за уважението или по-точно за липсата му към паметта на тези, които не са вече между нас. Разбирайте го в най-широк смисъл. Сигурен съм, че такова неуважение някога, някъде са проявявали представители на различни етноси и на различни вероизповедания. Всеизвестен е фактът за българското участие в оскверняването на гроба на великия Чарли Чаплин. Е, съгласни ли сте всички българи да бъдем слагани под общ знаменател във връзка с това. Затова от такива криминални инциденти не бива да се правят генерализирани изводи за тая или оная част от обществото ни. Иначе, ако погледнем малко по-философски, местата за вечен покой са мерило за това, колко е цивилизован един народ. В някои страни това са едни от най-известните места, с красива растителност и впечатляваща архитектура, почти туристически дестинации. И ако това наистина е мерило за цивилизованост, ние очевидно няма да се наредим сред най-цивилизованите народи. Занемарена и запустяла работа са нашите гробищни паркове. Порутени паметници на значими за обществения и културния ни живот личности, изчегъртани букви, особено ако са метални, треви и бурени. И в същите тези паркове виждаш полета с паметници на английски войници, загинали на наша територия – идеално поддържан райграс, снежнобял мрамор, свежи цветя. Значи може. Ей това ни е проблемът, а не инцидентни криминални прояви, които съществуват по цял свят.

0
comments

Apr 30

Фурнаджийските лопати

Ако сте гледали някога репортаж на живо как се пече хляб във фурна, ама не в тия домашните, в професионална фурна, сигурно сте виждали какво е фурнаджийска лопата. Те са едни такива плоски лопати с дълги дръжки, с тях се подхваща хляба отдолу, за да се изкара от фурната, и понеже тези лопати са абсолютно еднакви и от двете страни, при нужда завъртането им в противоположната посока става много лесно. Освен прякото значение на това словосъчетание, народът ни е вложил в него и преносно и имайки предвид лесната повратливост на тези приспособления за вадене на насъщния от фурната, е нарекъл с името фурнаджийски лопати и хората, които лесно и безпринципно сменят мнението и позицията си по дадени въпроси, понякога със съвсем противоположно. Ей такава безпринципна повратливост наблюдаваме най-често в политиката и журналистиката, които впрочем са като скачени съдове в родните ни реалности. И ако в политиката вече фурнаджилъкът не изненадва никого, защото то стана ежедневие някой на напуска определена политическа сила, да създава своя, често с противоположни политически принципи на тая, която е напуснал, или пък да се присъедини към друга формация, също разноидейна, не мога да спра да се удивявам и учудвам на безпринципността и изменчивостта на българската журналистика, която изначално е призвана да е на страната на истината и справеливостта. Визирам конкретно Диана Найденова, която до неотдавна беше синоним на зъбатата и честна журналистика, неспестяваща нищо на управляващите. Сега обаче, като я гледам как се усуква и фамилиарничи с властта, и ми става жал за нея, и за пореден път се убеждавам, че явно всичко и всеки може да бъде купен, въпросът е само да се определи цената. И понеже много я харесвах, се надявам поне да си е струвало.

0
comments

Apr 25

Историята и мощите

Объркана ни е в известен смисъл ценностната система. И незнайно откъде в нея се настани и един, необясним за мене, култ към мощи – и на светци, и на исторически личности. Мине се не мине някое време- и току започнем да търсим гроба на някой исторически значим българин. Чета в пресата, че в Асеновград, до някакъв параклис, сега пък търсят гроба на Паисий Хилендарски. Не че няма исторически податки за това, че е възможно именно там да е погребан бележитият българин – има, ама за какво ни е да инвестираме средства и емоции в експедиция, която да търси мощите на Паисий, какви патриотични вълнения ще ни донесат те, какво усещане за нас като народ? То не е примерно като да се докоснеш до оригиналния препис на История Славянобългарская, направен от Паисий в Зоографския манастир. Не знам дали си спомняте мистериозното появяване на тоя препис в Националния исторически музей преди години, увит във вестник. Не стана ясно тогава кой е откраднал тоя препис от Зографския манастир и как е стигнал до България, но така или иначе под натиска на гръцките власти се наложи официална българска делегация да върне преписа на историята на игумена на манастира. Няма как исторически да се оспори правото на Зографския манастир върху преписа на Историята, мисълта ми е, че можем да насочим усилията си като народ не към търсенето на мощите на Паисий, а примерно към търсене на начини за официалното и законно връщане на тоя ръкопис в България – не само защото чисто духовно ни принадлежи, а защото не мисля, че влажните книгохранилища на манастира са най-подходящото място за запазването на толкова ценно късче българска история.

0
comments

Apr 17

Работа по празниците

Прави ми впечатление, че макар да минаваме за една от най-мързеливите нации, навръх празници редица търговски обекти, подчертавам не хранителни, работят. И този Великден не направи изключение – следобед излязох да се поразтъпча малко, за да ми слегне храната от пищната празнична трапеза, и мога да ви кажа, че доста магазини работеха от сутринта или пък  току-що отваряха. Сигурно собствениците на тези обекти, които или си работят сами, или пък са работодатели, ще изкарат сериозни аргументи за високите наеми и за това, как трябва да се избиват даже и по празници. Мисля си обаче, че даже и за търговията трябва да има почивен ден. В повечето от държавите по света е така – по големи празници не се работи. Да не говорим за големи религиозни празници като Великден. Не мога да разбера и търговската логика на това нещо. Ако е магазин, който предлага хранителни продукти или неща от първа необходимост, разбирам – дето е речено, и социална някаква функция изпълнява. Но кажете ми за какво точно трябва да работи един магазин за дрехи или обувки навръх Великден. Не се сещам за ни един от познатите си, който ще тръгне да си купува обувки, когато всички нормални хора са със семействата си, приятели и роднини на трапезата и празнуват, и не намирам никаква комерсиална логика в това клетите продавачки да клепят там през целия, празничен за другите, ден в очакване на някой заблуден клиент. Пък даже и да има такива клиенти, все си мисля, че правото на човек да празнува в отредените за това дни е по-силно от правото на другите да пазаруват.

0
comments

Apr 13

Авгиеви обори

Срещнах наскоро във фейсбук на призив: Помогнете да изчистим Родопите! Първоначално помислих, че става въпрос за някаква организирана акция, в която желаещи да се включат с доброволен труд. После разбрах, че се борим за европейско финансирана наред с други страни, членки на Европейския съюз, за почистване на замърсени райони в рамките на съюза. Помагането се състоеше в това да се пусне глас по електронен път и така с надмощие в електронното гласуване да вземем преднина и да спечелим европейските пари.  Ще кажете, добра кауза, заслужава си усилието. Аз обаче не пуснах глас, и то не защото не съм природолюбител, а тъкмо защото съм. Какъв е смисълът от това някой да ни даде някакви пари, за да почистим нещо, което само след седмица-две до месец най-късно ще бъде обсипано със същото количество боклуци. От същите тия хора, които натискат копчето за електронно гласуване и така се изживяват като природолюбители, защото това не изисква почти никакви реални усилия. Но когато трябва да положат усилие – когато са сред природата, да събират фасовете си в кутийка, след екскурзия или пикник в планината да събират отпадъците си под формата на PVC опаковки, найлонови пликчета и торбички, пластмасови и стъклени бутилки, вестници и други опаковъчни и санитарни материали, – те не го правят. Нека си го кажем направо – поради мърлящината, безотговорността и мързела ни българските планини са се превърнали в едни авгиеви обори и няма съвременен Херкулес, нито чудо, което да ги изчисти трайно. Единственото решение е някой да даде пари, но за смяна на платките в главите ни – тези платки, дето отговарят за хигиената. Другото ще е от ден до пладне, или пари, дадени на вятъра – ще изчистим старите боклуци, за да отворим място на новите.

0
comments

Apr 03

Любов към словото

Оня ден чета във фейсбук пост на моята фризьорка, в който на половин страница благодареше на хората, които са я поздравили за рождения й ден, и накрая завършваше с думите: щом толкова хора се сетиха за мен, явно съм оставила следа след себе си. Писах й: Веси, разбира се, че си оставила следа след себе си, всеки ден го правиш по главите на хората. Дано да е разбрала чувството ми за хумор и да не ми си е разсърдила, но то ще стане ясно при следващото ми посещение при нея. Направило ли ви е впечатление колко много хора обичат да се изявяват напоследък с писано слово. И във фейсбук, и в другите социални мрежи има такива, които съчинителстват често и пространно. Няма нищо лошо в това. То не е като едно време, когато единствената публика на най-отявлените графомани са били редакторите на литературни вестници и списания. Сега интернет дава възможност на всеки, който има желание да се изяви с писано слово, да го направи. Смятам обаче, че трябва да има хигиена в тая работа. На първо място писането си е вид занаят, дано не прозвучи тъпо, ама да кажем като бояджийството. А бояджия ли е тоя, дето няма свястна четка и качествена боя?! Ами не е. Ей така и за писането си трябват инструменти и материали – не може да нямаш приличен речников запас, да не владееш елементарни правописни норми, а да се напъваш да пишеш. На второ място, преди да седне да пише, човек трябва да попрочете това-онова. Иначе положението става той не чете – той пише. И третият ми съвет – задължително трябва да има какво да кажеш. Това е – дано не съм обидил някого. Ама, като се замисля, то и аз попадам под ударите на собствения си материал :)

0
comments

Mar 31

Омразата е ялова

Случайно попаднах преди месеци в интернет на блог на бивш народен представител от първите години на прехода. Христо Марков се казва въпросният блогър. Аз не го помня много от изявите му на депутат, но както ви казах, попаднах на негови материали. Забелязах го, защото едно осемдесет процента от материалите  в блога му са посветени на народната представителка, също бивша, Мария Капон, или Мара Миса, както той я нарича. Пропити с ненавист и омраза – не знам откъде и защо е генерирал толкова омраза към тая жена, може и да си имат някаква лична история, но това не ме интересува и не за това пиша тия няколко реда. Едва ли негативизмът вече впечатлява някого, той се превърна в наше ежедневие. Пиша ги, защото тия дни ми попадна нещо като разказче, пак от въпросния блог, пак на същия автор. В него Христо Марков разказва за свое преживянане в първия ден след последната Нова година. Непретенциозна историята – за малка квартална сладкарничка, за компания от млади хора, за един клошар и едно котенце, което клошарят носи под балтона си – проста човешка история, пълна с топлина. За първи път под думите на тоя блогър съзрях човещина – нещо, което до тоя момент не бях забелязал. Съзрях също така и перо на талантлив разказвач – и това ми беше убягнало до момента. Не личеше в материалите, пълни с омраза, че човекът, който ги е писал, има талант да разказва.  И се замислих защо е тая ненавист, с която се заливаме ежедневно, не си ли даваме сметка, че омразата и ненавистта са ялови и не раждат нищо.

0
comments

Mar 28

За шанса

През почивните дни времето беше приказно, събрахме се една доста голяма и разнородна компания и направихме излет в Сливенския балкан. Няма да ви разказвам обаче за туристическите ни премеждия. Разменени реплики между две момичета от компанията ме накараха да се замисля в посоката на тия няколко реда. Както ви казах, компанията беше много-много шарена. Но главните героини на случката са две момичета, едната я познавам по-далечно, другата ми е в по-близкия приятелски кръг. Едното момиче работи в София, завършило е някаква икономическа специалност и в момента е на сравнително висока длъжност в кол център. Другото момиче, също с висше образование, техническо, поради общо взето тежкото икономическо положение в цялата страна, да не говорим за Сливен, от две години работи като продавачка в хранителен магазин. Не знам откъде тръгна разговорът между тях, но общо взето ставаше дума за  това, дали успехът в живота зависи само от уменията на човек и от усилията, които той полага. Момичето от София твърдо поддържаше тази теза и съвсем пряко обвини другото момиче, че неуспехите й в последните години се дължат единствено и само на нея. Първо понечих да се намеся и да заема позиция, но после реших, че настина няма смисъл. Ако човек е изгубил чувствителността за онова, което се случва  около него, едва ли може да му я върнеш. Само й казах съвсем приятелски да гледа “Великият Гетсби” и да обърне внимание на началната реплика на героя. Надявам се наистина да го гледа и да разбере какво съм искал да й кажа. А иначе, ако сте забравили, героят започваше с един съвет, който е получил от баща си – никога да не съди строго хората и винаги да помни, че не всеки е имал неговия шанс. Това е. Който разбрал – разбрал.

0
comments

Mar 25

Вечното недоволство

Сега, като прочетете заглавието, може да си помислите, че ще говоря за борбеност, за бунтарски дух. Но не е този случаят, поне не и в български вариант. При нас яловото вечно недоволство е национален спорт и не ражда градивна съпротива, ние мрънкаме не за да променим нещо, а ей така по навик, словесна гаргара да си направим. Направило ли ви  е впечатление в социалните мрежи, на работата, абе навсякъде, има една много често срещана порода хора, които постоянно мрънкат за нещо. Първо мрънкат, че нещо не се е случило, после, като се случи, започват да недоволстват пък, че е станало. Няма угодия. Тази зима вярно беше много студена и продължителна. За миг обаче и не съм си помислял да започна да се оплаквам от студа във фейсбук или пък някъде другаде – природа, на тия географски ширини е така, имаме четири сезона, ще има и зима. Тия хора, за които иде реч днес, не спряха да се оплакват от студа, от снега, от вятъра, от кишата, от непочистените улици. Е, пекна тия дни слънцето, температурите са почти летни. Викам си, хайде, олекна им най-после, свършиха сибирските студове, ще са доволни. Да, ама не, както култово се изразяваше навремето един тв водещ. Същите тия хора сега пък плачат от жегите. Приличат ми тия реакции на Петко от онова детско стихотворение, дето все за нещо ще намери да се начумери – ту му млякото горещо, ту пък друго нещо. И би бил симпатичен този паралел, ако не беше прекалено инфантилен за национален манталитет.

0
comments