Народът ни има много хубави и точни приказки. Със сигурност и друг път съм споменавал за това, колко точно народният гений може да определи състояния на духа и ума на човека. Днес, провокиран от някакви неща, които наблюдавам напоследък около себе си, се сетих за една много хубава българска приказка – болни амбиции. Да, амбицията може наистина да бъде в степен на болестно състояние, а също и да разболее човек. Не говоря за оная, здравата, градивната амбиция, която те кара да се развиваш, да вървиш напред, да учиш някакви нови неща, за да влезеш в едно честно състезание на придобити умения и знания с останалите, от които победител да излезе тоя, който е по-добър. Щото животът си е това – състезание, премерване на сили, още повече в тия модерни и силно конкурентни времена. Всичко обаче си има граници. Пропуснеш ли златната среда в амбициите, почнеш ли, образно казано, да минаваш през трупове по пътя към успеха, без значение от какво естество е той, положението става страшно – и за теб самия, и за околните. Падат прегради, задръжки и често човек губи представа за реалността. Единственото, което вижда и признава, е успех на всяка цена. Не мисля, че в живота има неща, които са на всяка цена – поне не и тези, към които водят болните амбиции. На всяка цена трябва да е първо здравето на човек, на второ място роднински, приятелски и всякакви социални връзки, удоволствие и удовлетворение, от това което прави и други неща в тоя ред на мисли. И колкото по-рано човек осъзнае тия простичките неща, толкова по-добре – и за него самия, и за околните.