Пуснах се в събота по центъра да се поразходя. Гледам един нов лъскав магазин за козметика и влязох, че дезодорантът ми беше на привършване. То пък вътре се оказа една позната, навремето бяхме в обща компания, но после всеки хвана някакъв път, иначе много си имахме приказката. Избрах си дезодорант, то какво ли да избирам, аз от години ползвам тъмносинята нивеа, и се заприказвахме. И понеже нямаше други клиенти освен мене, пък и с нея от доста време не се бяхме виждали, сигурно поговорихме едно десетина минути. Докато не звънна телефона. Смути се Диана, така се казва момичето, и ми казва: трябва да тръгваш, щото се обадиха шефовете от София. Оказа се, че собственици на магазина са някакви софиянци и има постоянно видеонаблюдение – ама не охранителни камери, наблюдение в реално време, седят си шефовете от София в офиса и те наблюдават какво правиш в магазина. Та като видели, че се е заприказвала, й звъннали. Честно да ви кажа, зачудих се това момиче как издържа психически, като знае, че постоянно някой я гледа. То не е като в голям обект, където има много хора и не е сигурно към кого гледа камерата. Ама тя е сама и няма към кого другиго да гледа. Болна ми се стори тая работа. Гласувал си на някого доверие, като си му поверил магазин, бизнес, стока, оборот – все неща, злоупотребата с които не може да проследиш по камерата от София. Пък го следиш като пъдарин с кого ще размени две приказки, дали няма да закъснее с пет минути от обедната почивка. Айде благодаря! Даже и заплатата да е с размерите на награда в Биг Брадър.