Попадам преди дни на статия в интернет информационен сайт, носеща гръмкото заглавие “Бизнесът изпитва глад за кадри”, в която най-общо се обясняваше как работодателите търсели читави и подготвени работници за високи и средни позиции, само че нямало и така се случвало, че пускали по няколко пъти обява за една и съща позиция, всеки път получавали по около петстотин биографии и мотивационни писма, правели интервюта, но не можели да се спрат на ни един служител. Като знам – не само от лични наблюдения – каква е безработицата в момента, колко хора с изключителни автобиографии, по няколко образования и квалификации, чужди езици и отлична компютърна грамотност, работливи и с отлични личностни качества стоят от месеци, че и години без работа, направо си помислих, че или журналистът е съчинявал историята по късни доби, за да напише нещо, или е попаднал на работодатели, които живеят в паралелен свят.
Оказа се, че не съм единствен, защото читателите буквално изригнаха – и като количество, и като емоции – в коментарите под материала. Един човек обясняваше как току-що се връщал от интервю за работа – ставаше въпрос за специалист за работа с деца с увреждания, – най-вероятно щели да го вземат на работата, но му се плачело, тъй като заплатата му щяла да бъде малко над 300. Друг пък обясняваше, че най-честото предложение за заплати на мениджърски позиции било 500 лева и питаше кой читав човек ще се съгласи за тези наистина смешни пари да работи на отговорна позиция. И още десетки коментари в този дух.
Както казва Смирненски, макар и съвсем друг контекст – два свята. Няма да продължавам с това, че единият е излишен – макар че да, трябва да преосмисли политиката си. Защото очевидно работници и работодатели живеят в два напълно различни свята, без допирни точки. И вероятно този комфорт, от който заради кризата се ползват в момента фирмите – квалифицирана работна ръка на безценица – някой ден ще свърши. Може би с края на кризата. И тогава наистина ще настъпи глад за можещи и знаещи хора.