Тръгнах оня ден есенно по магазините – едно съвсем нелюбимо занимание. Че за кой мъж ли е любимо!? И срещам един приятел, натоварен с поне четири хартиени торби, очевидно пълни с дрехи. Поспряхме се да поговорим и да видя аз какъв е тоя моден десант по магазините. Купил си няколко костюма. Зяпнах. През живота си с костюм не съм го виждал – освен един-единствен път, когато се жени наш общ приятел. И тогава май беше с костюма от абитуриентската си. Ходи доста спретнат, с хубави дрехи, но подчертано спортни – дънки, ризи, пуловери, спортни сака. Продължи той, без да го питам. Сменил работата – той по принцип е системен администратор, доста добър. Започнал в нова, престижна фирма. И на втората седмица прекият му шеф го извикал и му казал, че понеже все пак се налагало от време на време да влиза във фронт офиса, където има клиенти, трябвало да спазва фирмения дрескод за облекло, въпреки че на практика е техническо лице. А фирменият етикет се подаваше от торбите му – едни официални, та официални тъмни костюми. Не го попитах каква му е заплатата – защото този въпрос вече и по нашите географски ширини е неприличен, пък и честно казано, наистина вярвам, че това си е лично пространство. От името на фирмата обаче мога да се догадя, че е прилична и че няколко костюма няма да съборят финансово приятеля ми. Попитах го дават ли им някакви допълнителни пари за облекло, щом прилагат толкова високи критерии. Не давали. Мисля си обаче, че е редно. Не е въпросът какво точно ти е възнаграждението и какъв точно е разходът за това да изглеждаш по нужния начин. Просто има случаи, в които етикетът драстично се разминава с личния стил на обличане на човек. И в този смисъл инвестицията е служебна.