Странна работа сме хората – като се притесним за нещо, търсим подкрепа и съчувствие от всички посоки, пък после, като се поуспокоят нещата и проблемите отминат или се окаже, че не са били толкова сериозни, колкото ни се е струвало, даже забравяме да информираме тези, които са ни съпортнали в тежкия момент. Така де – да спрат и те да ни мислят.
Миналия петък една от колежките си изгуби доста скъпи диоптрични очила, на стойност почти колкото месечната й заплата. Притесни се жената – ни жива, ни умряла. Направих аз едно бързо разследване по случая, защото знам, че обикновено, като запилее нещо, човек се панира и може да е по носа му или ако са очила, да са на главата му, но той да не го вижда. Накратко хрониката на изгубването се оказа следната – тръгнала към тоалетната, която е обща за етажа, по пътя се усетила, че е с очила в ръка, но бързала и не се върнала да ги остави – с уточнението, че не се сеща дали въпросната ситуация се е случила преди малко или преди няколко дни. Нормално – всеки в такива случаи не е много сигурен какво точно е станало. Върнала се бързо – но очилата вече ги нямало. Намерила само някаква служителка от съседен офис, която я уверила, че не ги е виждала. На следващия ден, събота, направих аз едно ново обследване на терена като истински следовател, да видя да не ги е запиляла някъде или пък някой да ги е намерил и после да е решил да ги върне. Обърнах и целия офис с главата надолу, не остана шкафче, в което да бръкна. Нищо.
В понеделник, сутринта, пристига колежката росна-росна, с въпросните очила на главата. Намерила ги вкъщи. Няма лошо – на всеки може да се случи да се заблуди с глава ли е тръгнал от вкъщи и на какво точно се е държала капата му – като в оная народна приказка. Ама врътни един телефон да успокоиш хората, които са станали съпричастни на неволите ти.