Ще си доучвам

Rate this post

Отдавна си мисля да запиша някаква магистратура и категорично бях решил този път да игнорирам влечения и емоции и да заложа на нещо прагматично. Колебая се между “Счетоводство и контрол” и още няколко близки специалности, но до догодина октомври месец ще си избистря концепцията.

Това, което е абсолютно необходимо в такива случаи, безспорно е бизнес планът, или иначе казано, да проучиш какви са предложенията на различните висши учебни заведения, какво излиза като разходи. Абе с две думи – да си направиш разчет на парите и на възможности.

douchvaneПървото се спрях на университета в Свищов – имат една много удобна форма на дистанционно обучение. Престижен университет е. Като теглих чертата обаче, се оказа, че в най-добрия случай подобно начинание ще ми излезе малко над 4000 лева. Като че ли ми идва много.

Вторият вариант беше Аграрният университет в Пловдив. Там става въпрос за задочно обучение от четири семестъра и цена, която гравитира около 2500 лева.

Ще решавам тепърва, обаче това проучване ме наведе на едни не особено приятни разсъждения. Преди година и нещо моя приятелка изкара шестмесечни интензивни счетоводни курсове по програмата “Аз мога повече”, финансирана от ЕС, и си спомням, че тогава ваучерът, който й дадоха от Агенцията по заетостта, за да го представи в учебния център, беше на стойност около 2000 лева. Фирмата, която провеждаше курса, се оказа със съмнителна репутация, без какъвто и да е опит в подобни обучения, приятелката ми остана крайно недоволна. Е, прибра някакво свидетелство, а фирмата немалко пари. И историята с “моженето повече” приключи.

Та когато видях колко струва една магистратура – която си е сериозно обучение, откъдето и да го погледнеш, много по-надеждно от който и да е учебен център, – се питам защо парите по тези програми не отиват в доказани звена на българските висши училища, а потъват в съмнителни джобове. Е, няма смисъл от отговор. Той е същият като за много други безумия в държавата.

 

Google+ Comments

Leave a Reply