Трябва ли?!

Rate this post

Сигурно няма да съм първият човек, който пише за просията. Нямам претенции, че ще предложа и кой знае колко интересен, задълбочен или нетрадиционен поглед към темата. Имам претенции обаче, че погледът ми ще е човешки – продиктуван от всички ония чувства, мисли и тежки въпроси, които се пораждат в мен всеки път, когато минавам покрай такива хора. Сигурен съм, че по улиците има много просещи хора, които или не са в нужда или ако са в нужда, то не е, защото чисто физически или психически не са способни да си осигуряват препитанието; много, които са превърнали просията в занаят. Не за тях обаче ще пиша днес. Пиша за всички онези хора, които ежедневно протягат ръка за помощ към мен, вероятно и към всеки едни от вас, и които очевидно са в нужда – при това не в нужда да си осигурят някоя житейска екстра, а в нужда да оцелеят. Възрастни жени и мъже, хора с физически проблеми, които, ясно е, няма как да се погрижат сами за себе си. Разбира се, че винаги, когато мога, помагам, предполагам, повечето от вас също го правят. Не съм в състояние обаче да се отърва от една болезнена гузност, когато минавам покрай такива хора, и когато не мога да помогна. И се питам: А трябва ли? Като се замисля рационално, не би следвало аз да съм гузен. Живея в държава, плащам си данъците. Не е ли редно тя да се погрижи за хората в нужда, ама истински да се погрижи. Да, така казва рациото. Но човешките емоции са ирационални, моите – също. И продължава да ми е гузно. А трябва ли?!

Google+ Comments

Leave a Reply