През почивните дни времето беше приказно, събрахме се една доста голяма и разнородна компания и направихме излет в Сливенския балкан. Няма да ви разказвам обаче за туристическите ни премеждия. Разменени реплики между две момичета от компанията ме накараха да се замисля в посоката на тия няколко реда. Както ви казах, компанията беше много-много шарена. Но главните героини на случката са две момичета, едната я познавам по-далечно, другата ми е в по-близкия приятелски кръг. Едното момиче работи в София, завършило е някаква икономическа специалност и в момента е на сравнително висока длъжност в кол център. Другото момиче, също с висше образование, техническо, поради общо взето тежкото икономическо положение в цялата страна, да не говорим за Сливен, от две години работи като продавачка в хранителен магазин. Не знам откъде тръгна разговорът между тях, но общо взето ставаше дума за това, дали успехът в живота зависи само от уменията на човек и от усилията, които той полага. Момичето от София твърдо поддържаше тази теза и съвсем пряко обвини другото момиче, че неуспехите й в последните години се дължат единствено и само на нея. Първо понечих да се намеся и да заема позиция, но после реших, че настина няма смисъл. Ако човек е изгубил чувствителността за онова, което се случва около него, едва ли може да му я върнеш. Само й казах съвсем приятелски да гледа “Великият Гетсби” и да обърне внимание на началната реплика на героя. Надявам се наистина да го гледа и да разбере какво съм искал да й кажа. А иначе, ако сте забравили, героят започваше с един съвет, който е получил от баща си – никога да не съди строго хората и винаги да помни, че не всеки е имал неговия шанс. Това е. Който разбрал – разбрал.
