Спряха. Бе, всичките. Уж ги навих, уж сложих батерии, уж… ама нищо. Стоят си. Няма ги онези стрелки, дето така ми тиктакаха в главата, че направо ми идваше да си извадя ушите. Не знам кога точно спряха. Май не е станало изведнъж. Така постепенно, ден по ден, секунда по секунда, докато не останаха съвсем безжизнени. И сега като гледам към стената и към тази купчина безполезни метални тела, ми се струва, че е някакъв знак. Че не трябва да броя. Да не измервам. Да не се вторачвам в стрелките, дето уж ми показват колко ми остава. Колко идиотско звучи, а? Аз, човекът, дето си води списъци със задачи дори за времето, прекарано в миене на зъбите – двайсет секунди на зъб, бе! – сега се опитвам да философствам за смисъла на времето. И защо изобщо го делим на минути и часове. Все едно можем да го спрем. Все едно можем да го върнем назад. Все едно… тая работа има някакъв смисъл. Абе, смешно е.
В стаята мирише на прах и на стар метал. Има и нещо друго… някаква безполезност, май. Нещо като празен апартамент, дето никой не го обитава от години. А отоплението уж работи, ама пак е студено. Седя и гледам към дивана и там… онова там, как му се викаше… касова бележка. Стара, избеляла. От някакъв магазин за бижута. От преди години. Нямам спомен кога точно съм я взел. Защо я пазя? Абе, не знам. Май си мислех, че е спомен от нещо хубаво, ама като я гледам сега, виждам само числа и празна хартия. И си мисля – за какво ми е да пазя бележки от покупки? Да не ми е някакъв дневник на живота това? Като да минаваш през живота си и да помниш само какво си си купил, а не какво си преживял.
Сещам се за морето. Беше преди десетина години. Не помня точно къде, ама си спомням мириса на сол и на евтин слънцезащитен крем. Имаше едно малко магазинче, пълно с бижута от миди и дърво. Аз се опитвах да избера подарък за майка ми, ама бях ужасно разсеян. Мислех си за работа, за някакъв проект, който трябваше да завърша, и май дори не обръщах внимание на морето. Тогава тя, продавачката, ми каза: „Живей сега, Божо. Не се тревожи за утре.“ Клише, бе! И то голямо. Ама като се замисля… май беше права. Сякаш ми напомни за баба ми, дето цял живот плетеше и никога не гледаше часовника. Баба ми, дето се смееше като звън на камбанка. Сега като си го спомням, направо ми става едно такова… хубаво и тъжно едновременно. А аз… аз май не знам как да се смея така.
Опитах се да оправя един от часовниците. Развих капачето, погледнах вътре. Малки зъбчатки, пружинки, някакви кристали. Всичко беше прашно и заплетено. И се замислих колко е странно, че се опитваме да уловим времето в малка кутийка. Да го разделим на секунди, минути, часове. Все едно можем да го спрем. Все едно можем да го върнем назад. Все едно… тая работа има някакъв смисъл. И тогава чувам тиктакането. Не от часовника, а от собствените ми мисли. Тиктака, тиктака, тиктака… Колко ми остава? Колко време ми остава да правя каквото и да е? Не знам. И не искам да знам. Искам просто да спра да мисля. Да седна и да гледам през прозореца. Да гледам как пада снегът. Снегът, дето покрива всичко и прави всичко тихо и бяло. Спомням си един зимен следобед преди пет години. Седях в едно малко кафене на ъгъла, пиех чай и четох книга. Беше топло и уютно. И тогава, изведнъж, разбрах, че не ми трябва нищо повече от това. Само да съм там, в момента, с чаша чай и хубава книга. И после… после пак се сетих за задачите и пак започнах да бързам. Защо винаги се връщам към задачите? Защо винаги трябва да имам нещо за вършене?
Май съм си създал някаква странна рутина. Събуждам се, проверявам имейлите, пия кафе, ходя на работа, вечерям, гледам телевизия, лягам си. И така всеки ден. Повтарям едно и също нещо, сякаш съм робот. И не съм сигурен, че дори знам какво ми харесва. Какво ме прави щастлив? Нищо. Може би просто съм свикнал да живея така. Абе, все едно съм вързан с невидими вериги за земята. Опитах се да ги скъсам, ама се оказа по-трудно, отколкото си мислех. Всеки път, когато се опитвах да направя нещо различно, се чувствах некомфортно и тревожно. Сякаш съм нарушил някакъв неписан закон. Затворих очи. Усетих студа на металната дръжка на вратата. Леко скърцаше, когато я завъртях. Миришеше на старо дърво и на застоял въздух. Спомням си как баща ми винаги полираше дръжките на вратите. Той беше маниак на тема чистота. Всичко трябваше да е подредено и лъскаво. Може би затова винаги съм се чувствал толкова неспокоен. Сякаш винаги трябва да се доказвам.
Съседите пак вдигат шум. Не знам защо, ама винаги точно когато се опитам да се концентрирам, те измислят нещо. Или се карат, или местят мебели, или пускат музика. Ей, хора, не може ли малко тишина? Като са им празни главите, поне да не ми пълнят и моите. Абе, какво се ядосвам? Все тая. Нека си правят каквото искат. Аз ще гледам снега. И ще си мисля. И ще се чудя. И може би, просто ще спра да мисля. Кафето е студено. Почти не го докоснах. Започна да капе чешмата в кухнята. Трябва да я оправя. Ама… май няма да го направя. Просто ще я оставя да капе. Дразнещ звук. Постоянен. Като…