Студената керамика на тавата под пръстите ми… май точно това е. Не знам какво точно, ама като съм уморен, винаги ми се иска да пипна нещо студено. Тавата е бяла, с някакви избелели сини цветя, баба я беше купила, сигурно от някой битпазар, де. Помня как миришеше на прах, като я вадеше от шкафа, и как чиниите вътре леко потракваха. Странно, нали? Умората и студеното… може би тогава осъзнах, че нещо не е наред. Не съм сигурен. Просто лежах на дивана, клепачите ми тежаха като олово, и ми се искаше да затворя очи и да… не знам, да изчезна за малко. Не да умра, просто… да не съществувам. И тогава видях тавата. Искаше ми се да я докосна.
Беше преди десет години, май. Първа година в университета. Бачкане, лекции, курсови, работа… и нещо друго, де. Не знам какво беше тогава, може би глупави надежди. Помня как се прибирах в общежитието, уморен и отчаян, и се заключвах в стаята си. И винаги имаше някой, който щеше да почука. Майка ми ми беше пратила снимка от морето, на която бях малък и тя се смееше. Слънцето блестеше по косата ѝ. И тогава си помислих, че никога няма да бъда толкова щастлив. Не знам защо точно това ми дойде наум. Май просто се чувствах празен. И студен. Като тавата.
Вратата скърцаше, като се опитвах да я отворя. Дръжката беше студена, метална, омаслена. Май не я бяха чистили от месеци. Миришеше на застоял въздух и нещо леко сладко, може би остатъци от стара гофрета. Спомням си, че бях забравил да си вържа връзките на обувките и се спънах на прага. И тогава видях снимките. Разпилени по пода. Не знам кой ги беше разхвърлял. Абе, все тая. Бях ги извадил от албума и ги разглеждах. Снимки от детството, от рождените дни, от ваканциите… Всички бяха някак си… фалшиви. Не защото не бяха истински, а защото на мен ми се струваха такива. Сякаш гледах живота на някой друг. Не съм сигурен дали разбираш какво имам предвид. Сякаш всичко беше някакъв филм, а аз просто зрител. И тогава започнах да плача. Беззвучно. Безсмислено.
Имаше една стара касова бележка, залепена за хладилника с магнит във формата на охлюв. От някакъв магазин за плодове и зеленчуци. Беше избледняла и накъсана, ама все още можех да разчета цената на ябълките. Май беше 1.20 лева килограма. И тогава си спомних как баща ми ме водеше на пазара всяка събота. Той винаги купуваше ябълки. Червени и лъскави. И аз ги обичах. Но не ябълките. Обичах да го гледам как ги избира. Май тогава разбрах, че той е просто човек. Уморен и изтощен. Като мен.
Ох, сетих се… днес сутринта съседката пак се скара с котарака си. Какво ли го е направил горкото животно… сигурно пак е съборил нещо. Тя вика и кряска, а котаракът само мяука жално. Няма да се учудя, ако утре ми се оплаква, че съм ѝ развалил коша за боклук. А аз изобщо не съм пипал боклука ѝ! Само дето тя така си мисли… хах. Абе, какво да правиш, хората са си странни, нали?
И сега… не знам. Просто съм уморена. Иска ми се да си легна. Да си сложа студена кърпа на челото и да заспя. И да не мисля за нищо. Да не усещам нищо. Само студ. И тишина.
