Лампата ми струваше повече от цялото обзавеждане, но не в пари, а в нерви.
Още в магазина ме предупредиха: „Не е хубаво да пестиш от светлина.“ Аз, разбира се, се направих на разбирач. Защо да давам двайсет евро за нещо, което ще свети, след като има и за петнайсет? Нали все пак е само лампа? Това беше моята малка победа над инфлацията, над скъпата декорация, над всичко, което ми навяваше мисълта, че живея в лукс.
Разбира се, вкъщи илюзията се стопи. Лампата не светеше, а излъчваше – студена, синкава светлина, която превръщаше хола ми в нещо средно между операционна зала и изоставено казино. Вместо уют, наоколо се настани атмосфера на евтин хотелски номер. Дървеният под изглеждаше избелял, диванът – износен, а аз самият – като човек, който е прекарал твърде много време пред екрана. Всяко нещо в стаята изглеждаше не на мястото си, сякаш някой беше сложил всичко това нарочно, за да дразни.
Проблемът не беше в светлината, а в това, което тя правеше с възприятието ми. Тя не просто осветяваше пространството – тя го изкривяваше. И не само пространството, а и настроението ми. Вместо да се отпусна с книга, се чувствах така, сякаш съм на денонощен дежурен в болница. Пластмасата на лампата започна да мирише на прегряло, а крушката – да трепти така, сякаш ще се пръсне всеки момент. Това не беше лампа, това беше евтин трик, който превръщаше дома ми в кошмар.
В крайна сметка се отказах от „пестеливата“ покупка. Оставих я в контейнера за рециклиране и отидох да взема нещо нормално, нещо, което просто свети. Разликата беше очевидна – и не само в цената. Лампата струваше петнайсет евро, но грешката ми излезе много по-скъпо. Научих си урока: понякога най-евтиното излиза най-скъпо.