В събота и неделя направихме една екскурзия, която бяхме планирали доста отдавна – до Троян, с преспиване. За втория ден бяхме предвидили и лека разходка из Троянския Балкан. Та в петък вечерта, към осем без нещо, тръгнах да се подготвя. Наред с хранителните продукти, които си бях намислил да купувам, цял ден си повтарях да не забравя да купя от аптеката и едни хапчета за стомаха – винаги, когато тръгвам на път, си ги вземам, защото често от смяната на климата, пък и на сезоните – вече си замириса на есен – стомахът ме приболява. Та тръгнах вечерта, ама аптеката в едната посока, магазинът в другата. По-логично беше да тръгна към аптеката, защото магазинът работи до десет, а тя до 8 ч. Не знам защо обаче, хванах посоката към магазина. Вървя си и съм се замислил нещо и чувам някой да ме вика по име – поглеждам – приятел, когото не съм виждал някъде от седем-осем години, изгубих му дирите, пробвал съм да го търся по различни начини, включително и във фейсбук, но без успех. Оказа се, че от години работел в Испания. Няма да ви разказвам колко се зарадвах и за размяна на телефони и т. н., защото друга ми е темата. В Троян, както ви казах, бяхме замислили, разходка из Балкана. Да, ама групата нещо се охайлази, домързя ги и искаха да отменим плановете за екскурзията в планината. Аз обаче настоях да си се придържаме към началните намерения. Не щеш ли, в храсталаците на Троянския Балкан пък срещам съученик, за когото също от години не знаех нищо – той пък емигрирал в Канада. А кажете не се ли казва на това случайности. А дали са случайности?!