В съботния ранен следобед всички бяхме приковани към телевизионните екрани, за да следим развитието около случая с покушението на лидера на ДПС Ахмед Доган. Покушение, което се случи, докато Доган четеше речта си от трибуната на Осмата национална конференция на партията. Много са версиите за това, какво точно се случи в събота, кой стои зад криминално-политическия екшън и какви цели се преследват. И със сигурност медиите, форумите и социалните мрежи ще предъвкват темата поне две-три седмици напред. Освен всички въпроси, които повдигна и постави и на които тепърва ще търсим отговор, случката в НДК постави една много ясна диагноза на българското общество, но още по-ясно показа откъде идва и заразата. Потресаваща беше не картината на това, как някакъв объркан или не толкова объркан младеж насочва пистолет към Доган. Истински потресаваща беше картината как едни беловласи мъже, политици, се нахвърлиха с ярост на кечисти върху един повален на земята и съвсем очевидно с нищо непредставляващ вече опасност младеж. Оказа се, че политическата вербалната агресия, която се лее ежедневно от екрана и от медиите, от парламентарнте трибуни, е не просто вербална. А си е чиста проба агресия, която само чака подходящ момент да се отприщи и да намери физическата си изява – в това едни беловласи и наглед достолепни мъже да налагат грозно един паднал на земята човек. Жалко е, когато политиците вършат с ненормален ентусиазъм и ярост работата на НСО и МВР. Жалко, но може би си мислят, че така е нормално в държава, в която полицията влиза с вратата в дома на някого, после го просва по корем на земята , пребива го, а след това пита дали адресът, на който живее, е същият, който търсят.