Забелязали ли сте, има една категория хора, дето само се оплакват. Все нещо не им е наред – или млякото им сутринта изкипяло, или кафето им е прекалено горчиво, но най-често мрънкат, че парите не им стигат. Че времената са тежки във финансово отношение и повечето хора едвам свързват двата края, е ясно. Не мога да разбера обаче какво удоволствие им доставя на тия хора постоянно да се оплакват и най-важното – каква полза, освен че скапваш и собственото си настроение, и настроението на хората около тебе. И съм забелязал една такава закономерност: колкото по-зле е човек, толкова по се държи и не мрънка и, обратно, колкото по-добре е, толкова повече се оплаква. Имам една съседка в блока, която постоянно се оплаква от безпаричие и какви ли не проблеми, бави, а често и въобще не плаща парите за месечното почистване на стълбището; когато правихме ремонт на покрива, пак не даде пари – била много зле финансово. Все едно пенсионерите от блока са много добре – ама дисциплинирани хора, от старото поколение, плащат си, без да мрънкат. И същата тая съседка, както се оплаква, че едвам свързва двата края, я видиш препълнила с хранителни продукти няколко найлонови торби от хипермаркетите и едвам ги мъкне по стълбите или пък се нагласила с ново кожено палто, докато пенсионерите, дето й плащат ремонта на покрива и почистването на стълбите, носят скромни торбички с по едно кисело мляко и един хляб. Не бих гледал в паницата на другия, защото не е редно и не ми влиза в работата. Нямам навика да гледам и в торбите на хората – но мисля, че в нейните специално имам право, така да се каже, целия блок имаме дялово участие в тях – платили сме й ремонта на покрива!
