Има едно подценяване на значението на хуманитарните науки, не само у нас, май по цял свят е така. А най-вече в силно индустриализирани и развити общества.
За първи път подобна идея ми мина през главата, когато преди години моя позната се запозна с един американец, за когото между другото в момента е омъжена, и когато станало въпрос какво е завършила – а тя е филолог по образование, – той направил заключението, че може би родителите й са богати. Защото в Щатите такива бутикови специалности си позволявали предимно деца от богати семейства, на които няма да им се налага да си изкарват сами хляба. Иначе другите учели за адвокати, инженери, икономисти, счетоводители и прочие прагматични специалности.
Сетих се за тая история покрай безумното решение от последните дни историята да отпадне като предмет в 11 и 12 клас. Ще кажете – какво пък толкова. Който има траен интерес в тая посока, да си се занимава сам. Тревожен е не фактът сам по себе си, а трайната тенденция, която се заформя в обществото. Подценяването на този дял от човешкото знание, който според мен е базисен – от него започва всичко и върху него се надгражда всичко останало. Хуманитарните дисциплини се приемат като нерационални, неприложими, непрактични, като такива, които не могат да градят добавена стойност. И ако не са на път напълно да изчезнат от учебната програма, то поне са докарани до един непродуктивен минимум.
А на тези, които прокарват подобни образователни политики, нека да припомня, че в началото до всеки едни инженер, технолог, архитект или какъвто и да е специалист от тези, които обществото приема за сериозни, е стоял по един филолог, който е държал ръката му и го е учил на четмо и писмо, който му е посочвал сричка по сричка пътя към сериозната наука.