Казват, че успешните политици никога не казват истината. Вероятно. И зависи коя истина. Без да имам претенции за представителност на обобщенията си, ще ви кажа как ми действа на мен политическия пиар. На отминалите избори почти на сто процента бях решил да гласувам за Иван Костов. Направи много хубава предизборна кампания в интернет – логично оказа се, че водач на листата в Хасково му е един от добрите български специалисти по връзки с обществеността – Деница Сачева. Разбира се, не съм от хората, които само едно медийно представяне може да тласне в една или друга посока. Интересувам си се от политика, смея да кажа, че познавам най-новата ни демократична история и знам кой какво е направил и в какво се е провалил. Та след обективен анализ реших, че няма смисъл да залагам на нови лица, защото това не е сигурен критерий за качество, както стана видно от елита на ГЕРБ, който почти изцяло беше от непознати фигури, и реших да гласувам доверие на човек, който е доказал професионализъм. Логичен избор по време криза, когато няма нищо по-нормално от това да се довериш на политик и експерт, вече вадил ни от една тежка патова икономическа ситуация. Не го направих обаче. Защо? Ами много ме подразни оня случай с нападението над дома на Костов в деня за размисъл. Може и да си слагам грях, но много ми заприлича на нечестна политическа игра с единствена цел да се появи по медиите в ден, в който това е недопустимо, да напомни за себе си, а защо не и да инкасира съчувствие. Не ми се струва мъжко. Може и да греша. Но положението е като с оня виц, в който Крикор се обадил на Гарабед да го пита дали случайно не е взел една сребърна лъжичка. Гарабед го уверил, че не е, и след няколко дни му звъннал да го пита какво става. Крикор му отвърнал: абе тя лъжичката се намери, ама лошото чувство остана.