Объркана ни е в известен смисъл ценностната система. И незнайно откъде в нея се настани и един, необясним за мене, култ към мощи – и на светци, и на исторически личности. Мине се не мине някое време- и току започнем да търсим гроба на някой исторически значим българин. Чета в пресата, че в Асеновград, до някакъв параклис, сега пък търсят гроба на Паисий Хилендарски. Не че няма исторически податки за това, че е възможно именно там да е погребан бележитият българин – има, ама за какво ни е да инвестираме средства и емоции в експедиция, която да търси мощите на Паисий, какви патриотични вълнения ще ни донесат те, какво усещане за нас като народ? То не е примерно като да се докоснеш до оригиналния препис на История Славянобългарская, направен от Паисий в Зоографския манастир. Не знам дали си спомняте мистериозното появяване на тоя препис в Националния исторически музей преди години, увит във вестник. Не стана ясно тогава кой е откраднал тоя препис от Зографския манастир и как е стигнал до България, но така или иначе под натиска на гръцките власти се наложи официална българска делегация да върне преписа на историята на игумена на манастира. Няма как исторически да се оспори правото на Зографския манастир върху преписа на Историята, мисълта ми е, че можем да насочим усилията си като народ не към търсенето на мощите на Паисий, а примерно към търсене на начини за официалното и законно връщане на тоя ръкопис в България – не само защото чисто духовно ни принадлежи, а защото не мисля, че влажните книгохранилища на манастира са най-подходящото място за запазването на толкова ценно късче българска история.