Вчера, като се прибирам от работа, във входа на блока, под външната врата, ме намери истинска изненада. Такава, каквато не съм получавал от години. Пощенска картичка, ама по всички правила – с марка, с печати, с текст, адрес на подател и получател. Абе, класика в епистоларния жанр. Сигурно вече се чудите кой има нерви в днешно време да се занимава с такива дейности – веднага ви казвам, братовчедка ми. Преди месец замина на гости при своя приятелка в Италия и на тръгване, на шега й казах да ми прати картичка от Венеция. За мен шега, за нея не.
Защо обаче ви разказвам случая с такива подробности. Ами защото ми припомни една много забравена и приятна емоция. Сигурно има едно двайсетина години, откакто не съм получавал послания в подобна форма. А още по-сигурно е, че има мнозина от по-младото поколение, които, освен че никога не са получавали, и никога няма да им се случи. Е, за тях са тия редове. Да споделя, че усещането е много приятно. Много по-приятно и топло е от всякакви мейли и текстове, които получаваш на студения син екран по електронни пощи, скайпове, фейсбук чатове и прочие модерни начини на комуникации. Да, сигурен съм, че много от вас си мислят: какво пък толкова – снимка от Венеция. Пишеш името в гугъл и получаваш хиляди изображения – по-големи и по-малки, цветни и черно-бели, качествени и некачествени, на висока и на ниска разделителна способност. Да, безспорен факт. Само че нямат биография. История нямат. Не ги е докосвал близък човек, не им е лепил марка, пощенски служител не им е удрял печат, не са прелитали в чували, редом с други себеподобни, над реки и морета, над планини и полета. Абе много неща не са и никога няма да бъдат.
