Предвеликденски ми се ще да подхвана темата за вярата, макар че поводът са не само идващите много светли за целия християнски свят празници, а също така и зачестилите напоследък атаки от страна на мои далечни познати, които се опитват да ме придърпат към редиците на нетрадиционни изповедания или към четене на окултна литература с твърдението, че истината е там. Аз обаче знам къде е истината и не ми се налага самозвани пастори да ми посочват пътя към нея. Не съм силно религиозен, не смятам, че е и необходимо, влизам в църква не по задължение, не в определени дни, а когато наистина имам нужда от съприкосновение с вярата. И смятам, че вярата няма нужда от изговаряне и шумно парадиране с ритуалите, свързани с нея. И понеже напоследък е много модно да се пости, мисля, че повечето от хората не разбират дълбокия смисъл на тази християнска традиция. А той не е просто неприемане на определена група храни за определен период от време. Мисля, че дълбокият смисъл на постите е в отказването от неща, които са важни за нас, като идеята е да се приближим до страданията на сина божи. И мисля, че съвсем не е задължително да се отказваме задължително от храна, не е задължително лишението да е физическо, може и да е духовно, просто трябва да си наложим някаква забрана и да преодолеем някаква трудност. Мисля, че това е дълбокият смисъл. Но всеки има право да разговаря с вярата така, както намери за добре, важното е разговорът да не спира. Защото спре ли разговорът, тогава идва истинската безпътица.
