Споменавал съм ви в постовете си преди много време за сливенския, пък и национален герой Йордан Лечков. Затова днес ще ми е приятно да споделя за един друг футболист, от същото поколение, чийто принос за националния ни футбол в никакъв случай не е по-малък от този на Лечков или Стоичков, но пък поведението му няма нищо общо със звездоманията и усещането за богоизбраност на горните двама. Става дума за Емил Костадинов. Сигурно всички сте гледали ония паметни последни минути от мача ни с Франция, когато той буквално в последната минута с феноменалния си гол съсече надеждите на петлите за участие на световно първенство. Така че само това да му е приносът за българския футбол, а то не е само това, пак е достатъчно да бъде записан в историята му със златни букви. Честно да ви кажа, през последните години рядко съм се сещал за тоя футболист, защото, откакто не играе активно, не е и имало какво да ме подсеща – той не е герой на жълтите вестници, не е играч в политически и икономически пиески, не е удрял шамари на журналисти, няма папарашки снимки с любовници в чалга клубове, не се е женил, не се е развеждал – абе нищо общо с образа на звездните ни футболисти, с който сме свикнали. И го гледам оня ден на гости при Карбовски – естествен, умерен, скромен – няма го тупането по гърдите, няма го умопомрачителното повтаряне на личното местоимение аз, с което сме свикнали при футболисти от неговия ранг. И си викам не е вярна тая приказка, че скромността е само за онези, които няма с какво друго да се похвалят.