Всеки ден всеки от нас изрича средно по пет лъжи. Айде сега само някой да не каже, че не е вярно. Първата започва още от сутринта, когато казваш на някого „Добро утро“, когато утро ти съвсем не е добро. 100% поне веднъж ще ти се наложи да пожелаеш на съседа си „всичко хубаво“ и да го псуваш на ум. Лъжеш като те питат, че си добре, а в действителност само ти си знаеш какво ти е. Любимото ми е като влезе шефа в офиса и се провикне на висок глас“ Как е работата?“ и всички дружно хороводно го уверяваме „Супееер е!“ Иупиии, ама не съвсем :/
Накрая се прибираш и жената те подхваща за пари и ти пак ще изпуснеш някоя благородна неистина само за да не ти скапе настроението и да не ти намила после. А пита ли те дали е дебела или красива, тогава става страшно…
Понякога си мисля, че историята на Карло Колоди за Пинокио е като цяло една лоша шега. Представяте ли си какво би станало, ако всички ние имахме носове със склонност към порастване при всяка неистина. Питам се дали щяхме да живеем в един по-добър свят или щеше да настъпи трета световна война. Защото истината и лъжата са две много субективни понятия. Понякога искаш да направиш комплимент или просто да накараш човека да се чувства добре и изричаш някакви първични фрази без много да му мислиш, просто за да си любезен… и така влизаме във философски размисъл – а дали пък и любезността и отзивчивостта не се крепят на етикет от лъжи?! Темата е необятна.
