Сега, като прочетете заглавието, може да си помислите, че ще говоря за борбеност, за бунтарски дух. Но не е този случаят, поне не и в български вариант. При нас яловото вечно недоволство е национален спорт и не ражда градивна съпротива, ние мрънкаме не за да променим нещо, а ей така по навик, словесна гаргара да си направим. Направило ли ви е впечатление в социалните мрежи, на работата, абе навсякъде, има една много често срещана порода хора, които постоянно мрънкат за нещо. Първо мрънкат, че нещо не се е случило, после, като се случи, започват да недоволстват пък, че е станало. Няма угодия. Тази зима вярно беше много студена и продължителна. За миг обаче и не съм си помислял да започна да се оплаквам от студа във фейсбук или пък някъде другаде – природа, на тия географски ширини е така, имаме четири сезона, ще има и зима. Тия хора, за които иде реч днес, не спряха да се оплакват от студа, от снега, от вятъра, от кишата, от непочистените улици. Е, пекна тия дни слънцето, температурите са почти летни. Викам си, хайде, олекна им най-после, свършиха сибирските студове, ще са доволни. Да, ама не, както култово се изразяваше навремето един тв водещ. Същите тия хора сега пък плачат от жегите. Приличат ми тия реакции на Петко от онова детско стихотворение, дето все за нещо ще намери да се начумери – ту му млякото горещо, ту пък друго нещо. И би бил симпатичен този паралел, ако не беше прекалено инфантилен за национален манталитет.
