Като човек, който от години наблюдава как технологиите пренаписват правилата на играта, не мога да не се замисля върху последния хит в сигурността – биометричните модули. Предложението е просто: „Само 50 евро на година и лицето ви се превръща в цифров ключ“. Звучи изкушаващо, нали? Все пак, кой не иска повече удобство и сигурност? Само че когато се вгледаш внимателно, под лъскавия интерфейс се крие нещо доста неприятно.
Преди години парите за пароли бяха неприятност, но поне имахме контрол. Ако някой я откраднеше, я сменихме. Имахме избор. Сега ни предлагат да обвържем достъпа си до собствената биология – нещо, което не можем да подменим. Да плащаш за сигурност, която не можеш да смениш при компрометиране, е все едно да си купиш заключващо се сейфче с единствен ключ, който предаваш на продавача. И да го подновяваш всяка година.
Това е бизнес модел, изграден върху нашата лековерност. Те не продават защита, а абонамент за достъп до собствената ни идентичност. Колко е удобно – ти плащаш, а те държат ключа. Ако някой ден базата данни бъде разбита, няма да можеш да си „смениш лицето“. Ще си просто жертва на собственото си удобство.
Оставих предложението настрана и се върнах към стария, досаден метод – паролите. Да, изисква малко повече усилие, но дава контрол. Истинската сигурност не идва от липсата на триене, а от способността да устоиш на изкушението да се откажеш от контрола си заради моментна лекота.
Следващият ъпгрейд вероятно ще струва още повече, а алгоритмите, които плащаме да ни пазят, ще разпознават лицата ни все по-лесно. Въпросът е – готови ли сме да плащаме, за да бъдем наблюдавани?