Признавам си, трудно следя информационния поток в последните седмици и дни. Не поради липса на време, а заради пълното отвращение, до което най-често ме довежда прочетеното. Едни хора заливат с помия други хора, другите им го връщат… И когато става дума за политика и бизнес отношения, май вече свикнахме да го приемаме за нормално. Не че е, но претръпнахме. Когато обаче и институцията, която през вековете е била стожерът на моралността и нормалността, която ни е съхранила като нация, се замеси в тази словесна и не само словесна помия, наистина е прекалено и трудно за възприемане от нормалното съзнание.
Млади свещеници с качулки, снимани в гръб, излизат в рейтингови предавания
и обвиняват колеги в това, че са превърнали българските манастири в Содом и Гомор. Вероятно с основание. Други в опитите си да се докопат до един пост се обвиняват в смъртни грехове, включително и в убийството на покойния Варненски митрополит Кирил. Може би също с основание. При всички случаи обаче – сюжети, достойни за долнопробен булеварден роман, не и за църковно общение. Пълен потрес.
В същото време папа Франциск издига глас срещу това, че съвременното общество не се вълнува и не приема за новина факта, че бедни хора умират от студ и от глад по улиците, но подскача като ужилено при понижаването на борсовите индекси с два пункта. Говори за новото иго на дивия капитализъм. Говори на езика на хората и за техните проблеми.
И ако някога сте се чудили защо у нас хората в по-голямата си част са неверници, ходят на църква рядко, обикновено само когато имат конкретни претенции към Бог. И защо в същото това време огромният площад “Свети Петър” се пълни до краен предел и в очите на хората има неподправена вяра и пиетет към представителите на църквата? Отговорът е в сравнението между горните два сюжета.