Сигурно следващите ми редове ще прозвучат на определена група хора нехуманно. Но аз смятам, че имам своите морални, пък и човешки аргументи за тази си позиция, затова ще я изложа без притеснения. Веднага ви казвам за какво става въпрос – забелязал съм, че не съм склонен да изпитам дълбоко и искрено човешко състрадание към трагедията на мотористи, пострадали при пътнотранспортно произшествие, за което доказана причина е извънредно високата скорост, с която са се движили, заради любовта си към адреналина и екстремните изживявания. Смятам този тип рискови играчи на пътя за опасни не само за тях самите, но в извънредно голяма степен опасни и за другите участници в движението. Има ли човек, на когото не се е случвало да изтръпне, когато стои зад волана и покрай него с безумно висока скорост, не спазвайки абсолютно никакви правила, в пикови за градското движение часове прехвърчи такъв юнак, яхнал мощна машина. Или пък човек, който да си стои кротко на тротоара в очакване светофарът да светне в зелено, за да пресече, и който да не е потръпнал при вида на бясно движеща се машина и при мисълта, че само едно трепване или неправилно движение на водача, и моторът може да го отнесе от тротоара заедно със светофара. Ето това имах предвид, когато ви казвам, че в подобни случаи човешкото състрадание нещо ми убягва. Не оспорвам, разбира се, правото на всеки човек да живее и да рискува живота си, както намери за добре. Не обаче моя живот, както и на милиони други хора по пътищата.
