Обажда се преди няколко дни един приятел, приели го в болница. Събужда се сутринта, не чува с едното ухо и не може да пази равновесие. Отива при джипито и след консултации със специалисти от поликлиниката става ясно, че е за болнично лечение и за по-сериозни изследвания тая работа и го настаняват в болница. Звучеше много притеснен и го разбирам, защото още не му беше поставена диагноза, а обикновено в подобни случаи човек е настроен така, че винаги си мисли най-лошото. Поуспокоих го по телефона, колкото можах, и след като приключихме разговора, веднага почнах да призвънявам на приятели, да се организираме и да отидем да го видим в болницата. Ама да ви кажа, трудна се оказа тая работа. Под различни предлози – кои убедителни, кои не – почти всички ми обясниха, че не могат да дойдат. Ясно ми е, че болниците не са едно от най-приятните места, аз самият не обичам да ходя, защото имам трагични спомени, свързани с много близък човек. Но… Когато трябва да се окаже подкрепа на приятел, такива оправдания не ми звучат достатъчно убедително. Разбира се, че отидох още същата вечер. То даже и не беше болнично посещение, защото вече го бяха стабилизирали с лекарства, той слезе долу и седнахме на кафенето пред болницата. И се получи просто като едно приятелско кафе, а не като посещение при болен. Слава богу, изследванията показаха, че става въпрос за някакви често срещани проблеми с вестибуларния апарат, които реагирали доста добре на медикаментозно лечение. Сигурен съм, че като отшумят проблемите с физическото равновесие, и здравословните притеснения ще отминат. Чудя се обаче не е ли по-страшно нарушеното емоционално равновесие от излъганите очаквания за приятелство, пък и то май не се поддава на медикаментозно лечение.