Попаднах – неслучайно – миналата седмица на премиерата на мемоарната книга на топ журналиста Иван Гарелов. За тези, които разбират от качествено писане, от смислено говорене и правят разлика между журналистическите словесни бози на някои хора, които не знам по какви причини са в тази професия, че и успяват да се задържат дълго там, името на Гарелов със сигурност говори много. И той самият също – не само защото е речовит, а защото има какво да разкаже. Купих си книгата, взех, разбира се и автограф и изпаднах в едни не особено весели разсъждения за съдбата на някои от най-известните ни имена от тази сфера. Не им се чува напоследък имената – не и често. Става въпрос за професионалисти като Иво Инджев, Дмитрий Иванов, Тома Иванов – последните двама блестящи коментатори, които спорадично се изявяват на страниците на сайта на вестник “Сега” като колумнисти. И го правят блестящо. Време ли е тези хора да си пишат мемоарите и автобиографиите, давайки знак, че са ги свалили от сцената. И колко качествен професионално е материалът, който е там, горе. В това занимание възрастта не играе – или поне не го прави във вреда, а в полза. В писането, в говоренето, в моженето в журналистиката натрупванията са много важни, разбира се важно е и кой инкасира натрупванията. Искам хората, които дават тон на общественото мнение, тези, които коментират злободневието, да имат какво да ми кажат – да могат да съпоставят днешното с вчерашното, да видят процеса във времето и да го оценят. Това поколението на Бареков не го може и май не иска да се научи да го прави.
