Не е особено престижно да гледаш “Вип Брадър”, ама си признавам, че го правя. И то е зарибяващо – като попаднеш на един епизод, завърти се някаква интрига и няма свършване. Следиш си го. Е, правя пълни признания – почти редовен зрител съм. И друго признавам, без бой 🙂 – симпатизирам на един от най-недолюбваните вътре в къщата съквартиранти Пламен Медаров. Харесвам го не защото го смятам за пример, не защото в реалния живот бих бил приятел с подобен човек, просто приветствам истинността му. Да, свръхамбициозен е, фиксацията му в победата е прекалена, но очевидна, всичко е на тепсия, както се казва, в този смисъл е предвидим и неопасен. Кое ни дава гаранции, че останалите не са фиксирани също толкова силно като него, само че подмолно и прикрито? Нищо. Дори е почти сигурно. Просто лицемерието, конформизмът и нагаждачеството спрямо предполагаемите очаквания на публиката достигнаха апогея си. Особено при последните номинации, които противно на възприетата досега практика бяха положителни – тоест съквартирантите трябваше да номинират фаворитите си за спечелването на титлата и да им проправят пътя към финала.
С учудващо единодушие почти всички номинираха Тервел Пулев и Станка Златева. С едни и същи аргументи – тръгнали от нищото, постигнали нещо, били шампиони, патриоти, родолюбци и положителен пример за младите.
И може да звуча силно пристрастен – не скрих, че съм такъв, – но най-смислено ми прозвуча учудването на Пламен, когато каза: Не знаех, че смисълът на това шоу е да създава примери за подражание. Да ви кажа честно, и аз не знаех – като си спомня само през годините какви колоритни герои (не в хубавия смисъл на думата) и колко откровени простаци минаха през формата, направо нелепо ми звучат тези претенции на Биг Брадър. Както е казал народът: Кога стана калайджия, кога ти почерня…