Не ми се искаше материала в блога да е негативен и затова ще се опитам да представя ситуацията от възможно най-добрата ѝ страна. Както се досещате от заглавието, става въпрос за неблагодарността на нас хората. В текста си ще ви дам своя отговор за справяне с този порок.
Описвам накратко много позната на всички ни случка. На работа постъпи нов колега, който е в моята стая. Бюро до бюро, аз вече го приех като част от екипа и се стремях всячески да му помогна и с работата, и с адаптацията. Компромиси, услуги – желани или не, съдействие, толеранс. Нищо човешко не липсваше. И точно затова заедно с доброто, дойде и лошото.
В един от дните бях затрупан от задачи и трябваше да тръгна навреме от работа, защото се налагаше да поема семеен ангажимент. Въпреки усилията ми да се справя в един момент изпаднах в отчаяние. Новият колега бе свободен, но за секунда не показа съпричастност. В заветния час просто стана, поздрави и си тръгна. Със сетни сили малко след работното ми време завърших задачите и почти не закъснях за следващия ангажимент.
Надявам се разбирате разочарованието ми от липсата на колегиалност. Внимателно обмислих ситуацията и я погледнах от всичките ѝ възможни страни. Бях сигурен, че не искам да се сърдя като малко дете, но и не исках да обяснявам на някого, че е сбъркал. С много вътрешни борби достигнах до извода, че аз ще продължа да се държа с колегите си както досега. Знам, че повечето хора са на максимата, че както се отнасят с теб, така трябва и ти, но това е прекалено старовремско.
Затова на следващия ден и дните след това отново с усмивка помагах на новия колега. След известно време той попадна в същата ситуация като мен. Сега бе моментът за отмъщение, но не и от мен. Помогнах му и си тръгнах удовлетворен. Като изненада колегата ми благодари. За мен това бе важното и доказах, че с показване на добро отношение винаги ще си с чиста съвест.
