Покрай протестите, отразяването и анализирането им стигнах до едно, вероятно не много оригинално, лично прозрение – говорим и мислим с клишета. Веднъж някой, особено ако е публична личност формулира ли естеството на нещо, което се случва или не се случва, и всички започват да го повтарят – да, в малко по-различни вариации, но на практика със същите думи и най-важното – в същия смислов порядък. Та така от около двайсет дни се наслушах на мантрите, че по площадите на София са красивите, умните, заможните и тези, които се борят за връщането на морала в българското общество и българската политика, дето искат да бутнат статуквото – каква грозна дума впрочем. Липсата на морал бил най-големият ни проблем. Като всяко обобщение – и това крайно невярно. Частичните избори за кмет на Варна, както и изключително ниската активност на първия тур и на балотажа, показаха всъщност кой е най-големият ни проблем. Да, по всяка вероятност е следствие от първия, но все пак е той – недоверието.
Не вярваме. А е така, защото някой 23 години съзнателно ни тикаше към това. И това е най-тежката ни присъда като общество.
Не вярваме в независимостта и справедливостта съдебната система. И защо да го правим – всеки ден някое безумно нейно решение потвърждава правото ни да я подозираме.
В институците – също. Като се започне от най-дребния чиновник в местното кметство, който го усуква по килифаревски, докато каже, че за да ни свърши услуга, за която държавата и ние, данъкоплатците, му плащаме заплата, трябва да бутнем нещо, та се стигне до най-висшите административни ешелони, където също става въпрос за бутане, но вече на нещо по-голямо.
Не вярваме в нищо и на никого – на съседа, на колегата, на бакалията, на работодателя, на църквата, на полицията, на политиците, на себе си… И вероятно в повечето случаи има защо.
Налага се опит да върнем вярата – като път към морала. Иначе тази звучна българска дума “статукво” ще ни преследва още дълги години. Като подозренията ни.
