Дежа вю, както казват французите. Филмът с гладната стачка на Сугарев сме го гледали – в началото на 90-те години, когато предприе същия акт, само че тогава в знак на протест срещу еманципацията на президента Желев от тогавашния премиер и лидер на СДС Филип Димитров. Тогава го “отказаха”. Сега пак ще се случи същото – не че би трябвало да е нещо по-различно. Въпросът е, че двайсетина години по-късно той отново се опитва да свири на тая струна и да се прилепи към протестиращите. Само че възниква съвсем логичният въпрос: като се присламчва така към протестите, за какво всъщност се бори? Защото хората по площадите крещят срещу абсолютната липса на морал в политическата ни класа – без изключение – за целия 23-годишен преход, част от която е и самият гладуващ.
Кого се опитва да убеди в идеализма си и чистотата на поривите си? Слава богу, има живи свидетели, които помнят, както се казва. Помнят как неговите съпартийци демократи от началото на прехода се уредиха с апетитни приватизирани обекти, как забогатяха от официализирания държавен рекет, известен по онова време под името Мистър 10%, помнят и как самият Едвин осребри малко по-късно политическата си пиар акция с две посланически назначения – в Монголия и Индия – все атрактивни за изстрадалата му поетична душа места, където може да намери спокойствие и умиротворение. И понеже днес протестираме и срещу калинките, назначени на държавни постове с политически протекции без конкурс и без необходимия ценз, не е ли в този смисъл Сугарев един от техните предвестници. Доколкото си спомням, образованието му е хуманитарно, няма нищо общо с дипломацията. И честно казано, не се сещам за много хора с българска филология, пописващи от време на време не особено талантливи стихове, които имат реални шансове да някога да станат посланици – и с право. Дипломацията е наука и занаят и е за подготвени.
Та като стана дума за право – нека да хвърлят камъни и да гладуват шумно безгрешните. Сугарев със сигурност не е от тях.