Бях на една сватба през почивните дни – българо-немска. На мой далечен братовчед, с когото не сме контактували много, защото преди двадесетина години емигрираха в Германия и са си вече половин германци. Момичето – германка, направили сватба и там, но решили да направят и една сватба в България, по нашите си ритуали. Похвално. Две неща ме впечатлиха много и ще ви ги споделя. Първо – на сватбата имаше около четиридесетина гости от Германия, приятели на младоженците, млади хора между двадесет- и тридесетгодишни. Помислих си, ако реша аз да се заженя примерно в Германия, колко мои приятели ще могат да си позволят разходите, за да уважат сватбата ми. Второ – това с немската дисциплина не е мит, истина е. Понеже сватбената агенция, която организира сватбата, така беше нагласила нещата, че от дома на младоженеца до хотела на булката и след това до драматичния театър, където щеше да се провежда церемонията, разстоянията бяха къси, гостите да ги минат пеш. Музиката отпред – и гостите след нея. Ние, българите, малко разпасана дружина, ама германците минаха разстоянието почти под строй. В една градинка, през която минахме, музикантите решиха да разчупят малко програмата, спряха се и инициираха хоро, като свърши хорото, продължихме по пътя. По едно време – вече бяхме отдалечили малко от градинката – гледам едно момче от германската група тича назад. Зачудих се – а той видял, че докато са тропали хорото, са изпуснали една от пластмасовите чаши, в които от бъклица им наливаха ракия, и се върна да я прибере. Такива ти му сватбарски работи. И изводи, дето малко пресядат на гърлото – като рибена кост, както казва Радичков, ни нагоре, ни надолу…