Още на входа усещаш фалша – усмивките са по-лъскави от паркета в мола. „Тук не просто работим, тук изграждаме мисия“, казва човекът срещу мен и аз се сещам за табелата пред кварталното шивашко ателие: „Шием мечти“. Мисията тук е проста – да изкарат максимум работа от теб за минимум пари. И да ти го поднесат като кариерно израстване.
Големите фирми са виртуози в превръщането на безхаберието в „динамична среда“. Чуеш ли, че компанията е „гъвкава“, знай, че нямат ясна структура и най-вероятно няма да има кой да ти каже какво да правиш след обяд. В малките фирми, където съм работил, хаосът се признава и се оправя на момента. При големите го маскират с лъскави думи, сякаш хаосът е някаква нова корпоративна ценност.
Следващият номер е „собственическото отношение“. Това е най-тънката психологическа уловка, която познавам. Дават ти „правото“ да „притежаваш“ проекта си, което на практика значи да работиш до среднощ, без да получиш и стотинка отгоре. Вместо да ти платят за извънредния труд, ти продават илюзията, че го правиш за „общото благо“. Това не е автономия, а просто размиване на границите.
И накрая – „възможностите за развитие“. В корпоративния жаргон това почти винаги значи, че текучеството е огромно. Когато ти обясняват, че има „много пътеки за кариера“, всъщност ти казват, че хората на тази позиция бягат след няколко месеца. Ти не виждаш стълбица, а ескалатор, който се движи надолу.
В крайна сметка интервюто е просто добре организирана реклама на продукт, който не съществува. А кандидатът е потребителят, който е подложен на този трик.