Да ти обясняват как „архитектурата на избора“ те води към по-добри решения е все едно да ти продават евтин трик за оптимизация на разходите. Зад гръмките фрази се крие проста сметка: как да изстискаш максимума от всеки квадратен метър и всяко движение на служител или клиент. Четенето на поредния материал за „подпомагане на интуитивните решения“ чрез пренареждане на пространството ме оставя със същото усещане – манипулация на инстинктите под претекст за прогрес.
Преди време прегледах договор за наем на нов офис комплекс около Малките Пет кьошета. Мястото се рекламираше като „екосистема за иновации“, но истината беше по-земна. Онези „отворени пространства“, дето уж дават „свобода на движението“, всъщност са начин да натикаш с двадесет процента повече хора в същата площ, без да вдигаш разходите за ток и поддръжка. Сваляш стените, не увеличаваш идеите – просто махаш възможността на човека да се скрие от шефа и да спре да гледа в тавана. Цената на труда е фиксирана, но разходът за квадратура е променлив. И всеки предприемач, който мисли за сметките, ще превърне офиса в пчелен кошер под маската на „колегиалност“.
Същото става и в хранителните магазини. Разположението на стоките е изчислено да те накара да минеш през всеки щанд. Никой нормален човек не влиза да купи само хляб и мляко и да обиколи целия обект. Млякото е винаги в последния ъгъл, а пред касите те дебнат най-безсмислените и скъпи джунджурии, които те карат да се изкушиш в момент на разсеяност. Това не е „удобство за клиента“, а задължително преминаване през трасе, което увеличава вероятността за импулсивна покупка. В някои по-нови магазини осветлението е така нагласено, че подчертава определени продукти, създавайки илюзия за свежест и оправдавайки по-високата цена с чисто визуална измама.
Всичко това е част от една тенденция – премахване на съзнателното решение и замяната му с автоматично действие. Когато средата е прекалено „оптимизирана“, спираш да мислиш и започваш да реагираш на стимули. За предприемача това е идеално – предвидимото поведение е лесно за монетизиране. Ако знаеш всяко движение на клиента или контролираш вниманието на служителя чрез физическото му обкръжение, контролираш и печалбата си. Но когато прекалиш с тези „архитектурни трикове“, получаваш среда, в която хората не са ангажирани, а просто се движат по предварително начертани линии.
Следващата стъпка вероятно ще е внедряване на още повече сензори, които да коригират осветлението и температурата в реално време, за да поддържат „оптимална продуктивност“. Ще плащаме това с още по-малко лично пространство и още по-малко истински избор. В крайна сметка, истинският избор винаги е твърде скъп за тези, които управляват пространството.
Като млад инженер, преди години, работехме в кабинет тип „отворено пространство“. Да, точно като онова около Малките Пет кьошета – натъпкани един до друг, с уж „свобода на движението“. Резултатът беше пълен хаос, никой не можеше да се съсредоточи, а продуктивността падна двойно. Бързо се върнахме към по-малки стаи с врати и шумът изчезна.
Имам същия опит с тези „отворени пространства“ – когато преместих офиса си в нова сграда, очаквах повече свобода, а получих един огромен шум и постоянни разсейвания. Наложи се да сложим прегради и да направим отделни стаи, за да може хората да работят нормално. Вече не вярвам, че някой мисли за удобството на служителите, когато проектира подобни офиси.
Аз също съм попадал на такива реклами за „екосистеми за иновации“, които на практика са просто по-скъпи и по-претъпкани офиси. Авторът е прав, че това е евтин трик, за да се вмести повече персонал в една и съща площ, без реална полза за хората, които работят там. Интересно ми е, дали при теб е имало подобен случай?