Вчера във фейсбук един приятел беше публикувал наистина страхотен текст. От тия, които се случват обикновено след дълбока, истинска и разтърсваща емоция. Прибрал се през уикенда в родното си село и там, до една комуналка, на около километър от къщата, в която живеят родителите му, попаднал на грамада от изхвърлени книги. Ама не някоя идеологическа плява от времената на развития социализъм, каквато много печатници бълваха обилно. Не трудовете на някой член на политбюро или томовете на генсека на партията. Не. Купчина с томовете на Достоевски, Толстой, Вазов, Димитър Талев, Димитър Димов, Захари Стоянов и още много в тази класическа поредица. Събрал колкото можел да носи, приютил ги временно на село, докато ги транспортира към града, и си излял душата в думи. Силни, искрени и много тежки думи за това, накъде сме тръгнали и най-важното с какъв багаж вървим.
Тези думи ми дадоха начална скорост да реша да драсна и аз тези няколко реда. Сигурен съм, че няма да са толкова силни като неговите – лично преживяното си е друга работа. Пък и талантът му си е талант. Но колкото мога.
Имаше един стар български филм – гледал съм го много отдавна, даже не мога да се сетя какъв точно беше сюжетът и дали има някаква връзка с метафората, която аз виждам в заглавието му. “Къща без основи” се казваше. Ето на това започваме да заприличваме по пътя си към Европа и в стремежа си към глобализация. В последните две неща между другото няма нищо лошо, нито опасно. Когато обаче имаме здрава почва под краката си и когато къщата ни се държи от здрави темели. Ако темелите ни се валят в калта, до някой селски или градски казан обаче, със сигурност не ни чака нищо добро.