Поглеждам часовника на китката си и усещам как вибрацията му постепенно спира. Отново.
Опитвах се спокойно да изпия сутрешното си кафе, но малкият мотор в каишката пак ме върна към реалността. Поредното напомняне, че трябва да се раздвижа. Или поне така го усещам – сякаш, ако не се движа достатъчно, значи не правя нещо както трябва.
И тогава се замислих: вместо сам да усещам как съм, започнах да чакам устройството да ми каже дали съм добре.
Преди време започнах да се чувствам изтощен от собствената си работа. Всички срокове, задачи, срещи – сякаш времето ме беше погълнало. Реших, че имам нужда от инструмент, който да ми „оптимизира“ деня. Този часовник обещаваше да превърне хаоса на ежедневието в ясни графики. Беше забавно в началото – да следиш пулса, кислорода, съня, сякаш си в космическа мисия. После обаче разбрах, че не се чувствам по-спокоен, а по-тревожен. Лошият „резултат“ в приложението започна да тежи повече от умората ми.
Започнах да се питам дали този контрол не е просто нова форма на зависимост. Вместо да се доверя на усещанията си – дали съм бодър или уморен – се взирах в графики и проценти. Превърнах тялото си в таблица с данни, която трябва да анализирам. Всъщност, това не е случайно. Има икономическа логика зад всичко това. Производителите на тези устройства не искат да сте здрави – искат да ви накарат да се чувствате недовършени. Да има винаги нещо, което не е наред, за да проверявате приложението отново и отново. Това е маркетинг, облечен в мантията на биометрията.
Масовата мания е да превръщаме всяко физическо усещане в цифри. Но така губим самото усещане. Когато броиш стъпки, забравяш да се наслаждаваш на ходенето. Когато гледаш процента на дълбокия сън, не усещаш дали си отпочинал. Станахме експерти в четенето на графики, но неспособни да чуем сигналите на собственото си тяло.
Разбрах, че този уред не е инструмент за свобода, а просто още един начин да бъда вързан за екрана. Вместо да намали стреса, го превърна в цифрова метрика. Сега, когато часовникът вибрира, просто го оставям да вибрира. Няма смисъл да проверявам дали съм „здрав“, ако едно устройство може да ми отнеме сутрешния мир.
Понякога си мисля, че тези устройства ни учат да не усещаме тялото си сами, а само когато то не отговаря на измислени норми. На мен ми помага да се разхождам или да тичам без часовник — тогава наистина усещам кога съм уморена, а не когато джаджата ми изпищи. Като пътувам и съм далеч от всякакви технологии, започвам да се вслушвам в стомаха си и в това дали наистина имам нужда от почивка.
Много точно е усетил авторът – тез часовници уж трябва да ни помагат, а често ни създават нова доза стрес. Аз лично след като почнах да нося смарт гривна, почнах да се заглеждам постоянно в нея, все едно някой ме гони със срокове. И накрая се отказах, защото се чувствах като роб на едни цифри.
Интересно ми е как авторът е усетил, че часовникът започва да диктува какво е правилно за него. Самата идея, че устройството решава дали се движим достатъчно, звучи малко плашещо. Бих се радвала да прочета още мисли по тази тема.