Няма отношения, които да вървят нормално, когато не тече жив, истински и доколкото е възможно, честен разговор. Нито междуличностни, нито политически, нито държавни – никакви. Впечатлих се тия дни от няколко разменени писма. Първо в Шоуто на Слави братът на момчето, което стреля по Ахмед Доган – Октай Енимехмедов, прочете писмо, в което Октай от ареста обяснява мотивите си за атентата срещу Доган. След това предаване последва второ писмо – от пиарката на Доган, открито, адресирано до Слави Трифонов, в което имаше конкретни обвинения, квалификация, оценка на морала и т. н. След ден-два пък самият Доган се включи също с писмовна позиция по случая. Първо, искам да поясня, че не заставам на ничия страна, щото тя цялата тая история е толкова неендозначна, както и участниците в нея, че няма как категорично да вземеш страна и да си сигурен, че си на правилната. Само ме впечатли начинът, по който си контактуват. Хубаво – избрали са епистоларната форма на разговор, ама да не ни занимават. Ако пиарката на Доган иска да разговаря със Слави – да го направи, ако Доган иска да разговаря с някого – също, единствено на атентатора му е простена формата, която е избрал, най-малкото защото към момента не разполага с друга. Мисълта ми беше, че подозирам, че всичките тези хора се опитват да разговарят с обществото през личната си кореспонденция. Няма лошо, ама не е честно. Ако искаш да кажеш нещо на хората, просто излизаш и им го казваш. Не е нужно да се пишат открити писма. Защото изначално това словосъчетание носи противоречие – хем писмо, пък хем открито. До скоро.