В неделя се даваха и вземаха прошки във Фейсбук на поразия. Накрая толкова ми омръзна всички да са толкова всеопрощаващи и всеопростени, че ми идваше да попитам: Остана ли някой, който да не e дал прошка, или пък да не е взел такава. Не го направих от страх от виртуален словесен линч, защото то освен мене и още един приятел, нямаше друг в социалната мрежа, който да не се беше включил в неделното раздаването на фейсбук индулгенции, така че нямаше да намеря съмишленици. Сега, много е важно да не бъда разбран погрешно – нямам нищо против тази наистина дълголетна и дълбоко смислена българска традиция. Но съм против нейното неправилно тълкуване и практикуване, както и срещу преекспонирането й в една напълно неподходяща среда. Прошката – и даването й, и вземането й – е един дълбоко личен и съкровен акт и си мисля, че интернет пространството и Фейсбук не са подходящо за случването му място. Подходящото място са домът, близката семейна среда. Така е било, така и трябва да бъде – младите отиват при по-възрастните си роднини и искат прошка. Другото е показност, профанизиране на традицията и създаване на впечатление, че цяла година може да правим каквото си искаме, да не спазваме морални и всякакви норми и в една неделя, която се падне в църковния календар, да помолим във Фейсбук за прошка и да дадем такава. Не ви ли прилича това на оня виц, в който детето молело господ да му даде колело, пък като видяло, че не става така, си откраднало и го помолило за прошка.