Освен всички останали показатели, по които упорито се опитват да ни разделят, напоследък все по-натрапчиво от различни посоки взе да се прокрадва и деленето на родоотстъпници – хора, които са предпочели да си търсят късмета и препитанието навън, и родолюбци – такива, които въпреки всички трудности в родината, въпреки рестарта, който им се налага да правят на няколко години, стоят тук и работят за България, плащат данъците си тук и т. н. Няма да коментирам факта, че обикновено първите не просто са решили да станат емигранти, а в повечето случаи са били принудени. Казват – винаги можело да се намери работа в България. Казват го тези, които имат работа. Не, това твърдение е съвършено невярно – има официални данни за безработицата в България, цифрите са наистина стряскащи и със сигурност за един доста голям процент българи, при това доста образовани, с много допълнителни квалификации, не просто няма достойна работа, а няма никаква работа. Второто – за данъците, които изтичали навън. Добре че има статистика да се обърнем и по този въпрос към нея. Е, пак според нея сънародниците ни, които работят и живеят в чужбина, са един от най-големите инвеститори в България. Просто защото сумите, които те изпращат на братя, сестри, майки, бащи и деца, за да оцеляват, са в такъв размер, че наистина оказват влияние върху стабилността на икономиката ни.
Подобни обвинения се чуха по форумите и преди дни по адрес на Котоошу – известния българин, който от години живее и работи в Япония. Поводът – отказва се от българското си гражданство и приема японско, за да може да стане треньор на националния им отбор по сумо. Бил родоотстъпник. Хайде холан. Такива са изискванията там и това, което той може да прави най-добре, се търси и оценява именно там. Кое е по-добре за България – един гладен и нереализиран българин тук или един успял и реализиран в Япония, с формално сменено гражданство? Въпросът е риторичен. И още един такъв – какво всъщност значи гражданство в един глобален свят?