Случайно попаднах преди месеци в интернет на блог на бивш народен представител от първите години на прехода. Христо Марков се казва въпросният блогър. Аз не го помня много от изявите му на депутат, но както ви казах, попаднах на негови материали. Забелязах го, защото едно осемдесет процента от материалите в блога му са посветени на народната представителка, също бивша, Мария Капон, или Мара Миса, както той я нарича. Пропити с ненавист и омраза – не знам откъде и защо е генерирал толкова омраза към тая жена, може и да си имат някаква лична история, но това не ме интересува и не за това пиша тия няколко реда. Едва ли негативизмът вече впечатлява някого, той се превърна в наше ежедневие. Пиша ги, защото тия дни ми попадна нещо като разказче, пак от въпросния блог, пак на същия автор. В него Христо Марков разказва за свое преживянане в първия ден след последната Нова година. Непретенциозна историята – за малка квартална сладкарничка, за компания от млади хора, за един клошар и едно котенце, което клошарят носи под балтона си – проста човешка история, пълна с топлина. За първи път под думите на тоя блогър съзрях човещина – нещо, което до тоя момент не бях забелязал. Съзрях също така и перо на талантлив разказвач – и това ми беше убягнало до момента. Не личеше в материалите, пълни с омраза, че човекът, който ги е писал, има талант да разказва. И се замислих защо е тая ненавист, с която се заливаме ежедневно, не си ли даваме сметка, че омразата и ненавистта са ялови и не раждат нищо.
