Вчера токът спря в 14:37. Не от ремонт. Просто така. И с него – целият ми свят. Оказа се, че съм разчитал повече на един кабел, отколкото на собствената си организираност. Пристрастен съм. Зависим. От интернет. И не, не говоря за котета. Говоря за реалността – без него съм безполезен.
Докато чаках техниците (три часа и двайсет и осем минути, засекох), се опитах да работя. Истински. На хартия. С химикалка. Пълна лудост. Не помнех номерата на клиентите си. А къде е архивът? Забравих. За какво ми е, като всичко е в облака? И после се чудя защо продуктивността ми е на дъното.
Проблемът не е в интернета. Проблемът е, че сме делегирали всичко – мисленето, паметта, организацията. И после се чудим защо не можем да вземаме бързи решения. Защото сме свикнали да питаме Google. Защото сме забравили как да мислим сами. Наскоро се хванах, че не мога да сметна бакшиш без калкулатор. Абсурдно.
Това е по-дълбок проблем от липсата на ток. Превръщаме се в хора, които могат да оцелеят само в дигитална среда. Като риба, извадена от водата. Трепериш, гърчиш се, не знаеш какво да правиш. И не е хипербола. Когато пътувам извън града и няма обхват, изпадам в паника. Не от страх, че ще се изгубя, а от страх, че съм недостъпен. Кой ще ме потърси, ако ми трябва? Какво ще правя, ако имам спешен въпрос?
Спомняте ли си как преди, ако искахме да разберем нещо, ходехме в библиотеката? Ровехме в книги, четем статии, разпитвахме хората. Сега просто пишем в Google и получаваме отговор за секунди. Удобно, нали? Да, но цената е огромна. Загубили сме търпението да се учим. Загубили сме способността да анализираме информация. Загубили сме умението да четем между редовете. Казвам го като човек, който отдавна не е чел книга заради дигиталния шум.
Не съм противник на технологиите. Оценявам удобството. Но ми се струва, че сме стигнали твърде далеч. Прекалено сме зависими. Този ток, който спря, е предупреждение. Сигнал. Спомнете си как преди се забавлявахме. Как играехме навън. Как си разказвахме истории около лагерния огън. Сега просто скролваме и се чудим защо сме нещастни. Забравили сме как да живеем истински.
Реших да си купя бележник. Голям. И да записвам важните неща – номера, адреси, идеи. Да го нося навсякъде. Да не разчитам толкова на интернета. Да си върна контрола над живота. Да си напомня, че съм човек. А не просто потребител. И да, ще направя резервно копие в облака. За всеки случай. В крайна сметка, съм прагматик.