Имам теория, че една от причините да не се случват особено добре нещата в България, и то не само в последните 20-тина години, а по принцип, е неизкоренимият ни манталитет да гледаме в паничката на другия. Даже си мисля, че това си е един чисто български синдром. Комай влагаме далеч повече усилия в това да завиждаме, да пресмятаме, да надничаме в двора или в терасата на съседа, да следим с какви придобивки се е обзавел, отколкото да влагаме тази воайорска, метафорично казано, енергия в това да мислим как личните ни неща да се случват по-добре. Ако се направи статистика, тя със сигурност ще установи, че у нас един от най-често задаваните въпроси от близки и не толкова близки познати е: каква заплата или каква пенсия получаваш. Доколкото съм чувал, в чужбина за добре възпитаните хора доходите на другия, а и собствените са тема табу.
У нас винаги имаме усещането, че на другите нещата им се случват лесно, че незаслужено получават много повече от това, което реално са изработили. Затова много уважавам практиката в някои фирми заплатите, които получават служителите, да са тайна и никой от работещите там да няма право да споделя с колегите си. Съвсем логично е човекът, който отговаря за определянето на размера на възнагражденията, да е достатъчно обективен, достатъчно информиран за това, кой точно как се справя със задълженията си и дисциплината, с фирмените правила, за да може справедливо и мотивирано да прецени на кого колко. Защото човек винаги преценява нещата от собствената си камбанария – по тая причина обективната реалност обикновено му бяга – и той започва да носи обидата, че не е достатъчно оценен, което определено може да снижи качеството и мотивацията му при изпълнение на служебните задължения.