Имам приятел, който е безумно стиснат – от ония, дето, ако си купуват от скъп магазин панталон, който струва 189, 90, обезателно ще си вземе рестото от десет стотинки, макар да знае, че това е обичайна практика, с която се цели да остане някаква сума за кафе за продавачките в магазина. Или ако отидем на кръчма, смята за престъпление да се остави бакшиш на сервитьорката и често изброява всичко до последна стотинка. Не че е беден, напротив, просто си е такъв. Манталитет, от който доста често бера срам, но пък смятам за недостатъчно условие да не е част от приятелския ми кръг, тъй като притежава много други ценни качества.
Та излязохме в единия от празничните дни на разходка по главната улица със сина му, който е малко над три години, и там едно младо момиче, вероятно студентка или ученичка, свири коледни песни на цигулка. Пред девойката стои традиционната шапка, в която размекнатите празнично хора да пуснат колкото им се откъсне от сърцето. Синът му, като видя момичето, се затича постоя, послуша, ние подминахме напред, но го поизчакахме. Дойде детето след няколко минути и плахо пита баща си: Татко, имаш ли пари. Приятелят ми го попита за какво са му. Искал да пусне парички на какичката, която свири. Като си знам стоката, предположих какъв ще е отговорът. Но не познах. Той бръкна в портмонето си, извади един метален лев и му го даде, за да го пусне в шапката.
Е, тази случка ме поразмисли за днешния ми материал. И за това, че единственият смисъл на живота е да успеем да направим децата си или тези, които идват след нас с една степен по-добри и по-съвършени.
