Още в 7:15 съм на спирката. Студено и влажно. Аз съм натъпкан с дрехи, защото смятам, че има логика да се пазя от грип, докато всички около мен са в леки якета и дишат нормално. Първият автобус, деветката, минава без да спре. Шофьорът ме гледа право в очите. Не мига. Явно ме е отписал като пътник. Добре, това вече го имах.
Това е ежедневието в градския транспорт. И да, инструкциите за употреба са сложни. Не става дума за билета – този цирк отдавна мина. Става дума за овладяването на изкуството да бъдеш професионален лакът. Да, точно така. Лакът. Защото ако не умееш да лактираш, да се блъскаш и да изместваш другите, ще пътуваш прав и редовно и ще стигнеш закъснял. Това не е просто транспорт, това е социален експеримент.
И тук идва интересното. Защо се държим като зверове? Защо приемаме този хаос за нормален? Убеден съм, че зад това стои нещо по-дълбоко от липса на възпитание. Това е липса на контрол. Ние сме поданици на една бюрократична система, която не ни дава право на глас. И в тази система, градският транспорт е едно от малкото места, където можем да изразим протеста си. Чрез лактите си.
Миналата седмица, например, се опитвах да се кача в трамвай 22 в 8:30 сутринта. Пълно. Абсолютно пълно. Затвориха вратите пред носа ми. Застанах до вратите, вперих поглед в шофьора. Той ме игнорира. В този момент зад мен се появи баба. Баба, която се опита да ме прегази с пазарската си чанта, за да стигне първа. Сериозно? Баба? Не знам дали тя осъзнаваше какво прави, или просто беше жертва на системата.
Или пък онзи път, когато бях в метрото. Млада майка се опитваше да се качи с количка. Никой не я погледна. Никой не й предложи помощ. Всички бяхме втренчени в телефоните си, сякаш количката беше невидима. Дори когато количката заклещи вратите. Тогава започна истерията. Хората започнаха да крещят, да се блъскат, да се опитват да отворят вратите на ръка. Пълен хаос.
Наблюденията ми са прости. Ние, българите, сме изключително търпеливи към хаоса. Свикнали сме да чакаме. Свикнали сме да се блъскаме. Свикнали сме да ни се подиграват. И това е проблем. Защото този хаос ни обезценява. Кара ни да се чувстваме незначителни. Кара ни да вярваме, че няма значение какво правим.
И знаете ли какво? Мисля, че е време да променим това. Време е да спрем да приемаме хаоса за нормален. Време е да започнем да се борим за правото си на нормален живот. Не е нужно да сме агресивни. Не е нужно да се бием. Просто трябва да сме настоятелни. Да искаме това, което ни се полага. Да се държим достойно.
От утре ще започна да държа отворена вратата на автобуса за възрастните хора и майките с колички. Ще се опитам да съм любезен към останалите пътници. Ще се опитам да създам поне малко ред в този хаос. Може да не променя света, но поне ще направя нещо. Защото ако не се борим за малките неща, ще загубим и големите. И не, не очаквам аплодисменти. Просто искам да пътувам без да се прецаквам с графика. И без да се превръщам в професионален лакът.