Бях убеден, че „умният дом“ ще ми спести време и нерви. Спомням си как в началото се кефех на идеята да пускам климатика от телефона, докато още карам към вкъщи. Но вместо да ми върне свободата, новата техника ме вкара в един нескончаем цикъл на настройки и проверки. От домакин станах системен администратор на собственото си жилище.
Вместо да натискам ключа и да светя, сега проверявам дали софтуерът на лампите е съвместим с последния ъпдейт. Вечерите ми минават в ровене из менюта и гледане на известия – прахосмукачката се е засякла, сензорът на вратата е изгубил връзка с интернет, хладилникът ме предупреждава за нещо, което така или иначе не разбирам. Това не е удобство, а нова форма на робство.
Всичко вкъщи се е превърнало в „услуга“. Плащам, за да ползвам, а не за да притежавам. Производителите очевидно не искат трайни продукти, а такива, които изискват постоянно обновяване. Щом софтуерът на ключа ми остарее, не просто няма да работи – ще имам безполезна пластмаса, която не може да се поправи с обикновена отвертка.
Превърнахме домовете си в мрежи от сензори, които не само ни наблюдават, а и ни карат да ги следим. Свободата от рутината се оказа мираж – вече зависим от интернет връзката и батериите на всяко дребно устройство. Купих си комфорт, а всъщност придобих още една грижа.
В крайна сметка умният дом е просто още един екран, който трябва да гледаш, за да си сигурен, че нищо не се е счупило.