Вероятно повечето от вас, като прочетат заглавието, ще се заблудят, че ще пиша или за размера на пенсиите на българските пенсионери, или за младите семейства с мизерни доходи, или пък за изключително бедните райони в Северозападна България. Не че всичко това в известен смисъл не може да се съотнесено към заглавието – само в известен обаче. Колкото и да сме зле финансово обаче, даже и най-големият песимист няма да може да отрече факта, че в България комай от последните следвоенни години истински глад не е имало. Поне в този смисъл, в който го разбират една голяма част от жителите на планетата. Факт – в 21 век, века на високите технологии, един на всеки осем жители на планетата гладува. Ама наистина гладува. Не в смисъла, в който ние разбираме думата глад. В същото това време в така наречените развити икономики се изхвърля над половината от произведената храна. Учил съм някога в училище за икономическата логика на това производител на банани примерно да ги остави да се развалят и съответно да ги изхвърли, но да не свали цената им или пък да ги раздаде безплатно. Човешката логика обаче на това някаква храна някъде да се разваля и изхвърля, а други хора някъде да умират от глад, ми убягва. Бих задал въпрос: Накъде върви тоя свят. Няма да го направя не защото много други преди мен са го правили. А защото ми се струва, че накъдето и да е вървял, в 21 век вече трябваше да е стигнал до една по-човешка същност.
