Май всички полудяхме с тия камери.
Онзи ден Пешо, съседът, ме спря пред блока. Не да ме поздрави, а да ми каже, че някой се опитвал да му разбие колата. Гледам я – колата е здрава, няма драскотина. „Абе, виж нагоре!“ – казва той и сочи една нова камера на покрива на съседния блок. „Оттам ме следят, сигурен съм. И не само мен.“
Не му отговорих нищо. По-скоро се замислих. Пешо е симпатяга, но е параноичен. Винаги е бил. Само че напоследък усещам, че не е сам. Всички сме станали частни детективи – евтини китайски камери в ръка и безкрайно недоверие в сърцето. И това не е просто заради престъпността. Нещо по-дълбоко става.
Десетилетия наред ни убеждаваха, че видеонаблюдението е за сигурност. Че пази от крадци, вандали, терористи. Сега виждаме, че е инструмент за контрол. Не толкова от държавата, колкото един от друг. Всеки, който може, си слага камери. Над двора, над входа, над улицата. И не го прави, за да помага на полицията. Прави го, за да знае какво става около него. Да има доказателства, ако стане беля. Да се чувства по-сигурен.
Само че тази сигурност е фалшива. Защото създава атмосфера на подозрение. Всеки е потенциален престъпник. Всеки е под наблюдение. И в един момент се оказваме в капан – всеки следи всеки. Това не е метафора. В моето кварталче вече има повече камери, отколкото хора. И не съм сигурен, че това ни прави по-сигурни.
Наскоро паркирах пред блока на един приятел. За няколко минути – само да му занеса пакет. Два дни по-късно ме спря полицай. Оказа се, че ме е заснела камерата на съседния магазин и са подали сигнал, че съм паркирал неправилно. Добре, че приятелят ми потвърди, че съм бил там по работа. Но цялата работа ми се стори абсурдна. Една камера, един магазин, един донос. И ето ме – обяснявам се на полицай за няколко минути паркиране.
Това е само повърхността. Под нея има по-дълбоки процеси. Видеонаблюдението променя начина, по който общуваме. Спира ни да сме спонтанни, да правим неща, които бихме направили, ако не знаехме, че ни гледат. Потиска креативността, индивидуалността. Превръща ни в послушни граждани, които се страхуват да направят грешна крачка.
Всички го мислим за ново, но видеонаблюдението има история. В началото на 20-ти век фотографите-любители снимаха улиците, не за да следят хората, а за да запазят спомени. После дойде ерата на рекламата – снимките се използваха, за да манипулират потребителите. Сега сме в ерата на тоталното наблюдение – събират данни за всичко: какво купуваме, къде ходим, с кого се срещаме.
И параноята на Пешо не е толкова неоснователна. Всички сме под наблюдение. Не само от съседите, а и от корпорациите, от правителството, от хакерите. Разликата е, че повечето хора просто не го осъзнават. Или не искат да го осъзнаят. Предпочитат да живеят в илюзията за свобода и сигурност.
Преди месец бях на конференция по киберсигурност. Експертите говореха за рисковете от изкуствения интелект, за фалшификатите, за кражбата на лични данни. След лекциите се върнах в хотела и видях няколко камери на рецепцията, насочени към гостите. И тогава си дадох сметка – няма къде да избягаш. Наблюдението е навсякъде около нас.
Аз съм реалист. Не вярвам в утопии. Но вярвам, че можем да се борим за малко повече свобода. Не с протести и демонстрации, а с разумни действия. Да изключваме камерите, когато не ни трябват. Да не споделяме лична информация онлайн. Да мислим критично и да не вярваме на всичко, което ни казват. Да изградим общности, в които се доверяваме един на друг.
Стигнахме до момент, в който трябва да преосмислим какво е сигурност. Истинската сигурност не идва от камери и огради. Тя идва от солидарност и уважение. От способността ни да живеем заедно, без да се страхуваме един от друг. И аз съм решен да направя своя принос. Започвам с изключването на камерата на входната врата. Може да съм наивен, но предпочитам свят, в който хората се поздравяват, а не се наблюдават.